Неуговорени срещи [сборник]

— Не — казвам. — Няма да мога да те отведа при майка ти. Тук аз съм чужд човек и също бих искал да се срещна с добрите хора.

— Жалко — казва Иядрудан.

Излизаме на площад. Отблизо обектът „Петно-96“ прилича на гигантско старинно ковчеже за скъпоценности от син кристал с цялото му варварско великолепие, святкащо с безбройните си скъпоценни камъни. Равномерна синьо-бяла светлина го пронизва отвътре, като озарява напукания, обрасъл с черни бурени асфалт и мъртвите фасади на къщите, обкръжаващи площада. Стените на тази необикновена сграда са абсолютно прозрачни, а вътре блести и се прелива весел хаос от червено, златисто, зелено и жълто, така че човек не може веднага да забележи широкия като порта приветливо разтворен вход, към който водят няколко ниски плоски стъпала.

— Играчки!… — благоговейно прошепва Притулатан, размърдва се и се смъква от гърба ми.

Чак сега разбирам, че ковчежето съвсем не е пълно със скъпоценности, а с разноцветни играчки, стотици и хиляди пъстроцветни, изключително нескопосани играчки — абсурдно огромни, ярко наплескани кукли, уродливи дървени автомобили и грамадни купчини от някакви разноцветни дреболии, които трудно могат да се разгледат от такова разстояние.

Малкият даровит Притулатан незабавно започва да хленчи и да моли всички да отидем в тази вълшебна къща, нищо, че татко е забранил, само ще се отбием за минутка, ще вземем ей този камион и веднага ще седнем да чакаме добрите хора… Иядрудан се опитва да го спре, отначало с думи, а когато това не помага, му извива ухото и хленченето става нечленоразделно. Транслаторът безпристрастно изсипва в пространството около нас цяла торба „клепоухи змии“, на борда при Вандерхузе се вдига врява от възмущение да ги успокоя и утеша и внезапно всички, включително и даровитият Притулатан, замлъкват.

На близкия ъгъл неочаквано се появява одевешният абориген с винтовката. Като стъпва меко и безшумно по сините отблясъци; сложил ръка на винтовката, която виси напреки на гърдите му, той се приближава право към децата. Към нас с Шчекн дори не поглежда. Хваща здраво притихналия Притулатан за лявата ръка, а засиялия Иядрудан — за дясната, и ги повежда през площада право към светещата сграда — към мама, към татко, към безграничните възможности да стрелят колкото си искат.

Гледам след тях. Всичко сякаш върви както трябва и в същото време нещо незначително, направо дреболия, разваля цялата работа. Някаква капка отрова…

— Позна ли го? — пита Шчекн.

— Кого? — отвръщам раздразнено, защото още не мога да се избавя от тази дреболия, която разваля всичко.

— Изгаси светлината в тази сграда и изстреляй десетина снаряда срещу нея…

Почти не го слушам. Изведнъж ми става ясно каква е тази дреболия. Аборигенът се отдалечава, държи децата за ръце, и аз виждам как винтовката се люлее на гърдите му в такт с крачките, сякаш е махало — отляво надясно и отдясно наляво… Тя не може да се люлее така. Не може така да се мотае насам-натам тежка магазинна винтовка, която тежи поне седем-осем кила. Така може да се мотае играчка — дървена, пластмасова. Винтовката на този „добър човек“ не е истинска…