Последният оракул

Грей не можеше да си обясни внезапната промяна в скоростта, с която се приплъзваше хангарът. Инерция от двайсет хиляди тона не се ускоряваше лесно но нямаше съмнение, че сега арката се движи по-бързо, а воят на хидравличните двигатели потвърждаваше впечатлението му.

— Не! — извика Николай.

Грей си даде сметка, че истерията в гласа на другия мъж има двойно основание — страх, че прозорецът за бягство се стеснява още повече, и смесица от гняв и неверие, защото ако хангарът се запечаташе по-рано от предвиденото, плановете му отиваха по дяволите.

— Тръгвай! — каза Грей, насочил пистолета си към руснака.

Николай свали протегнатите си ръце… и Грей видя онова, което досега беше останало скрито зад купчината стоманени греди заедно с едната ръка на сенатора.

Втори пистолет.

Който се насочи към корема му и гръмна.

Той съумя да се извие странично, но куршумът все пак прогори ивица напреко на стомаха му. Насочи оръжието си и стреля. Уви, мерникът му се беше изместил от неочакваното нападение и куршумът рикошира в пода. Още по-лошо, затворът на пистолета му се отвори автоматично.

Празен.

Същото не можеше да се каже за оръжието на Николай.

Руснакът насочи пистолета си към Грей.

Съсредоточен в непосредствените си действия, Николай не забеляза движението по тавана на дъговидния хангар. Масивен жълт плъзгач се придвижи над тях и пусна огромната си кука.

Свистенето от полета й надолу най-сетне привлече вниманието на Николай. Той вдигна очи миг преди тежката стоманена кука, голяма колкото корабна котва, да се стовари върху купчината греди до него. Понечи да отскочи встрани, но сблъсъкът беше толкова силен, че половината греди се сринаха и затиснаха краката му.

Пистолетът му се хързулна по бетонния под.

— Помогни ми! — изпъшка той, отчаян, паникьосан.

Нямаше време.

Стесняващата се пролука между стоманената арка и бетонната стена беше не повече от петдесетина сантиметра широка. Грей прескочи сриналата се купчина греди и хукна към изхода.

Беше на крачка от слънчевия процеп, когато Николай изкрещя зад него:

— Не си спечелил, сволоч нещастна! Тепърва ще умрат милиони!

Грей нямаше време да го разпитва. Напъха се в процепа и продължи да се промушва трескаво през десетината и повече метра тунел — бетон от едната му страна, плътна стомана от другата. Изви се странично, но тунелът сякаш нямаше край, стените го притискаха, решени да го смажат помежду си.

Той си пое дълбоко въздух за последно, а после го издиша докрай, за да смали обема на гръдния си кош. Промуши се през последните метър-два, измъкна се навън, пое жадно въздух и се срина на ръце и колене.

Все едно се беше родил за втори път.

С периферното се зрение видя как някой се мушва в процепа, от който той току-що се беше измъкнал.