Трилогия Бьорндал
- Автор: Гюлбрансен Трюгве
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Персей
- ISBN: 978-619-1610-20-4
- Переводчик: Неда Димова-Бренстрьом
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Трилогия Бьорндал». Краткое содержание книги:
В едно трудно време, когато новото прониква бавно в стария консервативен свят, благодарение на интелекта и предприемчивостта си семейство Бьорндал натрупва земи и богатства. Съседите им мислят, че е опасно да си имаш вземане-даване с тях, но мъжете Бьорндал са силни, смели и честни, макар и нерядко сурови хора. Сплетните, завистта и злото стават неизменна част от живота на семейството. Но това не пречи на Бьорндал да търсят любовта и да постъпват така, както диктува съвестта им, за да устоят на превратностите на времето и съдбата, да открият смисъла на живота и да прозрат във вечността.
Изведнъж вдигна главата си и се загледа с широко отворени очи.
Планините се спускаха към високата поляна с един смайващ зъбер; това беше най-южният от върховете, наречен Оксенутен, вероятно защото напомняше легнал вол, с остро наведен гръб и глава, снижена заплашително между предните крака. През лятото и есента на него се виждаше единствено скалиста повърхност, като само на най-високото се задържаха по няколко снежни ивици. Сега върхът почти изцяло бе покрит със сняг и лед, с изключение само на няколко разтопили се петна по южния му склон — точно срещу мястото, където седеше Даг. Бегъл слънчев лъч проби между облаците над рида и го заля с ослепителна светлина сред дълбоките сенки.
Лицето на смъртта се бе озъбило подигравателно на Даг от срещуположния зъбер. Челото й блестеше, страните й светеха, а помежду им имаше дълбоки очни ями, дупки на носа и страшна челюст, потънала в сянка. След това пред слънцето преминаха още облаци и зъберът отново стана синкав и бял, без лице.
Даг се беше изправил на крака. Плъзна се на ските си през прореза и отправи поглед нататък. Поляната на високо се простираше като замръзнало море с остри рифове и стелеща се мъгла. Без да мисли, той се спускаше напред. Ските му прорязваха замръзналия сняг, докато в същото време втренчените му очи бяха приковани в отсрещния скален зъбер.
Неочаквано той се закова на място. Слънчевата светлина проби през облаците и на отсрещната стена отново се появи ужасяващият образ, а отвъд нея останалите върхове на планината бяха потънали в сянка. Вече знаеше докъде се простира северната граница на Бьорндал. С пролетното слънце можеше с лекота да се открие Планината на мъртвите.
Движен като че ли от някаква неведома сила, той продължи нататък, а слънцето светеше все така ослепително, и все така отсреща се зъбеше Планината на мъртвите. Колкото повече се приближаваше към нея, толкова по-високо и по-респектиращо се извисяваше лицето на смъртта над долината, високо над света, нагоре, чак до облаците. Беше това, което бяха казали неговият баща и Ане — човек действително може да разгадае името на планината по това, как тя изглежда. Името Оксенутен вероятно й бяха дали хора, които никога не я бяха виждали през този сезон. Може би тя изглеждаше по този начин само на пролет.
Докато ските хрущяха през замръзналия сняг, Даг бе приковал погледа си в страшната гледка, като се опитваше да си спомни едно старо стихотворение, което някога бе чувал от баща си. Как точно бяха думите, не можеше вече да се сети, но знаеше много добре смисъла им: че царството на смъртта се простира зад планината, а долините на живота са южно от нея и че отгоре човек вижда едновременно живота и смъртта — и че ще може да разкаже за смъртта единствено онзи, който се завърне оттам и може да говори. Дали наистина би заплатил с гласа си този, който се изкачи на въпросната планина? Последните стихове той не успя да си спомни, знаеше само, че те бяха нещо като предупреждение.
Кучето беше на мразовития сняг и като че ли съжаляваше, че не бяха останали долу под платото, където бяха захвърлили пушката и раницата. Бе разтреперано и гледаше нагоре към планината. Може би също бе забелязало страховитите очертания на планините, защото скимтеше жално и лаеше срещу зъберите.
Кучето беше единственият свидетел на това безразсъдно катерене на Даг по стръмната скална стена. Той бе откопчал ските от стъпалата си. Пътят беше премного стръмен за ски, а лед и замръзнал сняг имаше в изобилие, за да могат да го задържат и без ски. На стръмното той направи кратка почивка и хвърли поглед към света от планините и снеговете; отвъд, зад покритата със сняг висока долина, се намираха, както той предполагаше, горите. Човек би могъл да ги види, ако се изкачи по-високо. От там, където беше, започваше отвесен склон. А усещането, че всичко лежи под него, че е над пропаст, която замайва главата на човек и никъде не се вижда опора, беше достатъчно да разтрепери коленете му. Но сега всичко му беше безразлично. Бе все едно дали е на пътя към живота или към смъртта, или и към двете едновременно; той не мислеше за това, а продължаваше да се изкачва все по-нагоре и нагоре.