Рубинът
- Автор: Скай Кристина
- Язык: болгарский
- Переводчик: Людмила Атанасова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Рубинът». Краткое содержание книги:
То беше близо, толкова близо. Всяка негова дума извикваше нови, все по-ясни образи в съзнанието й.
— Помисли си за мъжа, който откри своето кътче от рая, за да го загуби още същата нощ.
Дъхът й секна, когато чу в гласа му страстното желание и мъката, които той повече не можеше да скрива. За една нощ, за която тя отчаяно пожела да си спомни. Внезапно насладата я заля с ослепителен сребрист порой, които помете съпротивата й.
Каза си, че това е, защото той бе спасил живота й, каза си, че това е, защото тя има нужда от него, от силата му в този свят, изпълнен с коварни опасности. Каза си, че това е, защото той е нежен и я покровителства.
Каза си всичко, освен истината. А истината беше тя тръпнеше, защото обичаше този мъж и го искаше повече от всичко на света.
Тялото й сякаш се взриви под него. Отново и отново насладата избухваше, обгръщаше я в мъгла, разкъсваше я на хиляди парченца и я разпръсваше като малките цветчета, които се посипваха отгоре й и се понасяха в буйните води на водопада.
В своя екстаз тя завика неудържимо, и онова, кое то викаше, беше неговото име. То извираше от сърцето й, което тя му отдаваше изцяло, без остатък.
Отдаваше му го в любов, макар че Барет не мислеше за тази дума. Тя изобщо не мислеше.
Пейгън се отпусна върху нея и улови виковете й с устни. Очите му пламтяха и ликуваха.
Докато я гледаше с обожание, той усети — и можеше да се закълне в това — че въздухът се изпълни с аромата на зюмбюли, които пръскаха сладкото си благоухание в последните мигове на дневната горещина.
37.
Той бавно обви лицето й с ръце и повдигна главата й, а заплетената й коса падна назад. Това движение беше безкрайно нежно, като че ли искаше да я защити.
Очите й широко се отвориха. Бяха изпълнени със страстно желание, което за момента беше задоволено. Страст, която той бе разпалил с изкуството на опитен любовник.
— Пейгън, помогни ми, Пейгън. Не… искам повече да ходя насън цялата трепереща, да бъда отвличана в бездънната тъмнина на миналото.
Ръцете й неволно потърсиха раменете му и тя се хвана за тях като за спасителна сламка.
— Милостиви Боже, уморих се… толкова се уморих да ги усещам някъде много близо до себе си. Но и никога не се разкриват и винаги бягат. — Очите й се замъглиха. — Колкото и да се мъча, никога не мога да ги задържа докрай. Ако успея, ще…
Гласът й секна.
Ръцете му я повдигнаха. Той зачака тя сама да продължи, защото усещаше вълнението й.
Тя повдигна глава, докато челото й се допря до гърдите му. Следните й думи прозвучаха глухо:
— Понякога си мисля, че направо ще полудея. Че всичко това е само сън и всеки момент ще се събудя. Само че никога не се събуждам. Болката никога не отслабва.
Признанието й го накара да вземе решение.
Той не искаше да го прави, не така, както тя очакваше — дълбокото пронизващо завладяване, което и той жадуваше.
Не, той искаше само да я накара да се обърне с лице към миналото си и да го приеме, докато в същото време освободи съзнанието си и даде воля на страстта.
Защото между тях стоеше една клетва, дадена много отдавна, дадена пред бушуващите кланета и кръвопролитията от Канпур.
Пейгън си бе повтарял тази клетва секунди преди ревът на тигъра да разтърси възвишението. Защото тя беше нещо различно. Защото тя не беше една от многото случайни жени в живота му, които бяха споделяли леглото с него. Защото тя имаше право да получи повече, отколкото той можеше да й даде.
Тук, до това спокойно езерце Пейгън забрави за клетвата си, докато кръвта му биеше във вените до пръсване. Забрави за всичко останало. Пред него беше само неизказаната болка в очите й, в които той ясно виждаше желанието и мъката й.
Въздъхна рязко. Утре щеше да се ненавижда. Може би дори и по-скоро. Но въпреки това той щеше да надхитри съдбата и да изтръгне от неумолимите й ръце насладата, която щеше да отнесе завинаги със себе си.
— Тогава да започнем с горещината, соколице. Горещината и меката плът.
Барет смътно усети как той отмества ръцете й настрани. В следващия миг голите й гърди изгориха загрубелите му длани.
Този път изстена той.
„Хубаво. Не! Повече!“
Тя сигурно го бе изрекла гласно, защото Пейгън сподавено се засмя и наведе глава, за да подразни изящната извивка на ухото й.
С разума си тя искаше да го отблъсне, да избяга, докато това все още беше възможно. Но тя твърде дълго беше сама, твърде дълго й бе студено. Щеше да загине скоро, много скоро, ако…