Господарят демон на Каранда

— Ароматно местенце, нали? — отбеляза Силк, притискайки носна кърпа към лицето си.

— Как ли търпят тая воня? — зачуди се Гарион и напрегна всички сили да не повърне.

— Обонянието им сигурно се е изгубило някъде през вековете — отвърна Силк. — Град Каранд е родното място на всички каранди, които живеят из седемте кралства. Той съществува от хилядолетия, така че е имало предостатъчно време да се натрупат тези боклуци. Същото се отнася и за зловонието, разбира се.

В този момент една огромна свиня, следвана от малките си, се дотътри до средата на улицата и легна по корем в калта с доволно грухтене. Прасенцата, това и чакали, се втурнаха към нея да се насучат.

— Някой да се обажда? — рече Силк.

Гарион поклати глава. Мечът висеше спокойно в ножницата на гърба му и от сутринта, когато влязоха пешком в града през северната порта, не беше трепнал.

— Възможно е Зандрамас въобще да не е влизала в града — предположи Гарион. — Както знаеш, тя и по-рано винаги странеше от населените места.

— Имаш право — призна Силк. — Въпреки това смятам, че е неразумно да предприемаме каквото и да било, преди да открием мястото, където е слязла на брега. Оттук може да тръгне накъдето й видят очите — към Даршива, Замад, че даже и Делчин, а после да продължи към Маган, Регел или Пелдан.

— Така е, но това отлагане ме изпълва с безсилие. Близо сме до нея, усещам го, а всяка пропиляна от нас минута е спечелено време за нея. И Зандрамас може да го използва, за да отвежда Геран още по-надалеч.

— Няма друг начин — каза Силк. — Единственото, което ни остава, е да вървим покрай крепостната страна откъм брега. Така със сигурност ще се натъкнем на следите й, ако въобще е минала през града.

Най-сетне излязоха на крайбрежната улица. От нея навътре в езерото се спускаха множество кейове.

Тук кипеше трескава дейност. Група рибари, облечени в избелели сини туники, се опитваха да изтеглят на брега една лодка, наполовина пълна с вода. Колкото дърпаха, толкова и крещяха, като всяка заповед противоречеше на предната. Тук-там се виждаха групички рибари, облечени в ръждиво кафяви палта, които кърпеха мрежи, а малко по-надолу по улицата имаше неколцина безделници с кожени наметки. Те седяха на столове пред опушена зловонна кръчма и пиеха нещо от евтини тенекиени чаши. Раздърпана млада жена с къдрава керемидено оранжева коса и лице, покрито с белези от шарка, се показа от един прозорец на втория етаж и извика нещо на един минувач: опита се да придаде съблазнителни нотки на гласа си, но Гарион си помисли, че той е по-скоро откровено дрезгав.

— Чудно местенце, няма що! — измърмори Силк.

Гарион само изсумтя.

Насреща им се показа група въоръжени мъже. Всички бяха с шлемове, макар и различни, но пък останалата част от облеклото им беше толкова разнородна по кройка, вид и цвят, че дори най-богатото човешко въображение не би могло да я нарече униформа. Ала наперената походка на мъжете подсказа на двамата приятели, че непознатите са или войници, или някакви стражи.

— Вие двамата! Спрете! — изкомандва един от тях.