Последният оракул
- Автор: Ролинс Джеймс
- Серия: sigma force #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Последният оракул». Краткое содержание книги:
Международен мозъчен тръст от учени, известни като Язоновците, е открил начин да манипулира и подсилва изкуствено способностите на аутистични деца, които проявяват специални таланти — в математиката, статистическите науки, изобразителното изкуство. Само че не са предвидили един неочакван страничен ефект от експеримента. Преди той да бъде проучен докрай, група ренегати сред Язоновците започва свои тайни експерименти с най-талантливите от децата. Целта им — да създадат глобален пророк на новото хилядолетие, когото да контролират и с чиято помощ да поведат човечеството към нова ера на световен мир… мир по собствените им мерки.
За да спре Язоновците, командир Грей Пиърс от Сигма форс се наема да разбули загадката на едни от най-прочутите прорицания в човешката история — тези на Делфийския оракул. Но може ли миналото да спаси бъдещето?
Първоначалната му идея беше да саботира пещерата с мините, но когато я сподели с Константин, той поклати уплашено глава. Зарядите — цели петдесет — били свързани с радиодетонатори, обясни му момчето. Дори да съумеел някак да пролази по стръмната петстотинметрова шахта за четири минути, и най-малката грешка в обезвреждането на експлозивите можела да ги задейства.
Така бяха стигнали до сегашния си план.
Влакът се носеше с тракане по тъмния тунел. Голи крушки висяха на интервали по тавана и хвърляха локвички светлина. Първият вагон също си имаше лампа, нещо като фар, който осветяваше релсите отпред. Докато влакът набираше скорост, Монк забеляза километричните маркери отстрани. Според Константин тунелът беше дълъг четири километра.
Монк откри, че е затаил дъх и брои наум. Изброи Цяла минута, преди да мерне цифрата 2 на стената вдясно.
Половината път.
В най-добрия случай щяха да му останат по-малко от трийсет секунди.
Не беше върхът, но не беше и за изхвърляне.
А после светлините угаснаха, сякаш Господ беше плеснал с ръце.
Монк усети въздишката на влака под краката си, сякаш машината изразяваше съпричастието си към неговото отчаяние. С прекъснато захранване, влакът забави и спря в катранения мрак.
А някъде зад Монк, в края на композицията, едно дете изпищя ужасено. Той изтръпна. Познаваше този глас.
Пьотър.
Савина гледаше редицата тъмни монитори в контролната зала. Поклати глава. Само преди минути един от техниците я беше повикал заради засечка в системата, нещо свързано с бронираните врати в далечния край на тунела. Когато слезе тук, камерите вече бяха угаснали, а контролиращият ги компютър провеждаше рутинна диагностика, която никой не му беше наредил.
Подозрение вдърви гръбнака й. Нещо не беше наред. Вместо да седи и да гледа безучастно, тя заложи на предпазливостта и изключи захранването към целия тунел.
— МК триста тридесет и седем — каза тя. — В минния комплекс там има подстанция.
Единият от техниците — електроинженер — кимна в потвърждение.
— И ако си спомням правилно, в контролната будка е монтирана камера. За да сте в контакт с техниците там.
Мъжът кимна отново… после очите му се разшириха.
— И захранването й не е свързано с това на тунела. Нормална предпазна мярка, която да гарантира комуникацията между станциите дори когато захранването прекъсне заради авария.
— Дай образ от онази камера — нареди Савина и почука с пръст по един от мониторите.
Инженерът затрака бързо по клавиатурата. След няколко секунди на екрана се появи едрозърнеста чернобяла картина. Камерата беше малка и с ниска разделителна способност, предназначена за служебни нужди и монтирана под ъгъл над контролното табло в будката, за да хваща добре техника, който е на смяна там.
Савина се наведе към екрана. Камерата улавяше и част от вратата на будката. Сега вратата беше отворена, а през нея в пещерата се виждаха деца. Много деца. Децата от влака.
Савина се мъчеше да разбере какво е станало, когато едно по-голямо момче влезе в обхвата на камерата. Беше високо, тъмнокосо, с дълго и ъгловато лице. Ръцете й се стиснаха в юмруци. Савина познаваше това момче.
Константин.
Какво ставаше, по дяволите?
Покрай всичко случило се от сутринта, не й беше останало време да провери докъде е стигнал лейтенант Борсаков в преследването на американеца и тримата малки бегълци. Сега гледаше как Константин маха с ръка и говори нещо на тълпата от деца. Борсаков явно се беше провалил.
Но какво правеха бегълците в мината?
Савина огледа множеството за американеца и другите две деца. Особено за едното — онова, което искаше да си върне.
Пьотър крещеше, задушен от чернотата. Очите му се бяха ококорили в търсене на някакъв проблясък. Марта го люлееше нежно в силните си ръце. Възползвайки се от хаоса в другия край на тунела, двамата се бяха скрили в последния вагон.
Пьотър знаеше, че трябва да остане с мъжа.
Но мракът…
Не му стигаше въздух, давеше се в черното море. Клатеше се трескаво напред-назад въпреки опитите на Марта да го удържи. Кошмарът му се сбъдваше. Често го беше сънувал — как сянката му се надига и го поглъща, изяжда го, докато не остане само мрак. Единственият начин да се защити беше да се подпали сам, да изгори като факла в мрака, срещу мрака… а после се събуждаше с писъци.