Тайните на морските катастрофи
- Автор: Скрягин Лев Николаевич
- Год: 1984
- Язык: болгарский
- Год: «Техника»
- Переводчик: Константин Божинов
- Жанр: Другие документальные фильмы
Электронная книга - «Тайните на морските катастрофи». Краткое содержание книги:
Изминали осем месеца и на 22 септември 1873 г. «Мурильо» се озовал в английското пристанище Дувър. По решение на Адмиралтейския съд на Великобритания; той бил задържан, а екипажът му — арестуван Под натиска на общественото мнение на страната испанският параход отново бил даден под съд. Сред спасените от «Нортфлийт» се оказали пилотът от корпорацията «Тринити хауз» Джордж Брак, боцманът на кораба Джон Истър, няколко моряци и пътници, които излезли като свидетели.
Въз основа на решението на съда «Мурильо» бил продаден на търг, капитан Беруте, който така и нищо не си признал, бил лишен от капитанското звание и получил пет години каторга, а неговите офицери — малко по-малък срок. До ден днешен; никой не може с увереност да твърди какво се е случило между капитана на «Нортфлийт» Оатс и капитан Беруте. Повечето от английските флотски историци са на мнение, че това е било отмъщение. Най-вероятно това да е било свързано с обстоятелството, че капитан Оатс бил свидетел по наказателното дело на някой си Тичбърн, в което бил замесен очевидно и испанецът. Но това е само предположение.
За «Нортфлийт» започнали да говорят отново 24 години след неговата гибел. Някои изследователи дошли до заключението, че сблъскването до нос Данджнес през 1873 г. било чиста случайност. Тази мисъл се родила, след като до същия този Данджнес станал почти аналогичен на пръв поглед случай (за който вече споменахме).
През 1890 г. в Англия в корабостроителницата на Хендерсън в Париж по поръчка на Франция бил построен гигантският стоманен петмачтов барк, който получил името «Франс».Той имал дедуейт 6200 тона, дължина 109,6 м, широчина 14,8 м и височина на борда 7,8 м. В историята на световното корабостроене били построени само шест стоманени барка с по пет мачти: «Франс», немските «Мария Рикмерс» (1890 г.), «Потоси» (1895 г.) и «Р. Ц. Рикмерс» (1906 г.), френският «Франс II» (1911 г.) и дамският «Копенхаген» (1921 г.).
По време на първия си рейс от Англия за Рио де Жанейро с товар въглища на «Франс» не му достигнал един ден, за да установи нов рекорд по скорост за ветроходен кораб по тази линия (32 денонощия). При обратния рейс «Франс» с пълен товар чилийска селитра хвърлил котва до нос Данджнес след 79-дневен преход. Баркът очаквал влекача, който трябвало да го откара в Дюнкерк за разтоварване.
Била ясна тъмна нощ на 25 януари 1897 г. Вахтеният на «Франс» видял, че някакъв кораб се приближава бързо откъм океана и се насочва право към борда му. На палубата на барка започнали да възпламеняват димки. Като ги забелязал, в последната минута корабът изменил курса си и дал заден ход. Но сблъскването било неизбежно — баркът получил в десния си борд до кърмата силен плъзгащ удар. Била раздрана обшивката, били изпочупени няколко ребра, капитанската каюта — разрушена, една лодка и перилата — изкъртени. За щастие разминало се без човешки жертви. Само бързо включените осушителни помпи и навреме наложеният върху пробойната пластир спасил «Франс» от потъване.
Връхлетелият върху него кораб се оказал английският крайцер «Бленхайм». Делото за сблъскването се гледало в Адмиралтейския съд. Командирът на крайцера заявил, че при приближаването към своето котвено място на рейда Данджнес видял там два кораба на котва и като не предполагал, че ветроход може да има толкова големи размери, искал да прекара кораба си между тях.
Изяснило се, че капитанът на «Франс», за да подчертае размерите на барка, по своя инициатива запалил освен щаговата котвена още и кърмовата светлина (което не се предвиждало в правилата през онези години). Това и объркало командира на крайцера, който се движел с 13 възела. Съдът свалил всички обвинения от капитан Форгард и стоварил цялата отговорност за сблъскването върху французите.
След това произшествие испанците се опитали да докажат, че нещо подобно било станало и с капитан Беруте, който, виждайки уж щаговата светлина на «Нортфлийт», преминал от другата му страна. Скоро обаче зарязали тази версия и гибелта на «Нортфлийт» влязла завинаги в летописа на морските катастрофи като пример на «преднамерено корабокрушение».
Но тази драма не отминала безследно за безопасността на корабоплаването — през същата 1873 г. Управлението на търговията в Англия въвело нови правила за употребата на червени ракети и димки от корабите при бедствие. Скоро това правило влязло в кодекса от правила за предотвратяване сблъскванията между корабите и станало международно.
Застрахователната премия
В четири и половина сутринта на 3 януари 1933 г. вахтеният помощник-капитан на френския лайнер «Ла Атлантик» извършвал поредната патрулна обиколка на кораба. На палуба «Е» в централния салон на първа класа той видял един млад стюард да мете усърдно покритата с линолеум палуба. На офицера се сторило, че в помещението е пълно с прах, вдигнат, както решил отначало, от метлата на стюарда. Той се нахвърлил с ругатни върху загубилия ума и дума младеж.