Следа
- Автор: Корнуэлл Патриция
- Серия: Kay Scarpetta #13
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Следа». Краткое содержание книги:
Станала жертва на нападение, което на пръв поглед няма нищо общо с пряката й работа, Скарпета трябва да издаде заключение за смъртта на едно 14-годишно момиче. Улики няма, физически доказателства почти липсват. Скарпета трябва да проследи заплетените улики и странните детайли, за да накара мъртвото тяло да говори. В резултат на бял свят излиза една тъжна истина, която не всеки може да понесе.
— Няма — обеща й Пог.
— Оттатък оградата живеят странни хора — каза му тя и на лицето й се появи многозначителна усмивка. Тази усмивка искаше да му внуши нещо, но какво? — Жена му е пълен боклук, да знаеш. Виждал ли си я?
— Не, госпожо. Не вярвам да съм я виждал.
— Не ти и трябва — поклати глава старицата, а очите й отново искаха да му намекнат нещо. — Изобщо не ти трябва!
— Не, госпожо Арнет. Наистина не ми трябва. Ужасно е, че вашият доктор не желае да бъде обезпокояван, но това няма да му се размине.
— Такива като него винаги си получават заслуженото — прошепна тя от леглото си в задната стаичка на къщата. — Повярвай ми, Едгар Алан, всеки си получава заслуженото. Познавам го от много години и знам, че не иска да го закачат. Изобщо не разчитай на него, когато ти потрябва подпис…
— Какво искате да кажете? — погледна я Едгар Алан. Изглеждаше дребна и съсухрена в широкото легло, покрита с всички завивки и дрехи, защото все й беше студено.
— Предполагам, че когато човек си отиде, някой трябва да подпише съответните документи, нали?
— Да, така е. Лекуващият лекар подписва смъртния акт. Легитимирането на смъртта беше едно от нещата, които Пог познаваше добре.
— Но той ще бъде твърде зает, помни ми думите. И какво ще стане тогава? Може би Господ ще ме върне обратно? — Тя невесело се изсмя. — Като нищо, да знаеш! Ние с Господ никога не сме се разбирали…
— Ясно — кимна Пог. — Всичко ми е ясно. Но няма за какво да се тревожите. — Знаеше, че в момента той е Господ. Просто защото Господ не е Господ, а неговото място е заел той — Едгар Алан Пог. — Ако докторът отвъд тази ограда откаже да подпише смъртния ви акт, госпожо Арнет, аз ще имам грижата…
— Но как?
— Има си начин…
— Ти си най-доброто момче на света, което познавам — усмихна му се от леглото старицата. — Майка ти трябва да е била много щастлива!
— Тя не мислеше така.
— Значи е била лоша жена.
— Аз лично ще подпиша документа — обеща й Пог. — Всеки ден се натъквам на смъртни актове, подписани от небрежни доктори…
— Никой не го е грижа, Едгар Алан…
— Ще фалшифицирам един подпис, ако се наложи — увери я той. — Затова изобщо не си губете времето да мислите за това…
— Много си сладък — погледна го с благодарност тя. — Искаш ли да получиш нещо, което ми принадлежи? В завещанието ми пише, че те нямат право да продават къщата. Хубавичко съм ги подредила. Ти можеш да живееш в нея докогато пожелаеш, само не им казвай… Можеш да вземеш и колата ми. Не съм я карала отдавна и акумулаторът вероятно е свършил. Чувствам, че времето ми изтича. Затова ми кажи какво искаш. Много бих искала да имам син като теб…
— Искам списанията — каза той. — Онези холивудски списания…
— О, мили Боже! Онези, дето са пръснати на масичката в хола? Разказвала ли съм ти за времето, което прекарвах в хотел „Бевърли Хилс“, за всичките звезди, с които се срещах в „Поло Лондж“ и другите модерни заведения?
— Пак ми разкажете — отвърна той. — Обичам Холивуд повече от всичко на света.
— Слава Богу, че онзи загубеняк мъжът ми ме заведе в Бевърли Хилс. Това му го признавам. И трябва да ти кажа, че си прекарахме чудесно. Аз много обичам киното, Едгар Алан. Надявам се, че и ти гледаш филми. Няма нищо по-хубаво от един добър филм…
— Да, госпожо, така е. Хубавият филм е голяма работа. Някой ден ще замина за Холивуд.
— Непременно трябва да го направиш. Ако не бях толкова стара и болна, сама щях да те заведа там. Господи, колко беше хубаво!
— Вие не сте стара и болна, госпожо Арнет. Искате ли да се запознаете с майка ми? Някой ден ще я донеса…
— Чудесно! Ще пийнем по един джин с тоник и ще хапнем по един сандвич. Аз правя много хубави сандвичи…
— Тя е в кутия — поясни Едгар Алан.
— Много странно! — втренчено го погледна госпожа Арнет.
— Почина, а аз я сложих в кутия.
— О, разбирам. Имаш предвид пепелта й…
— Да, госпожо. Не исках да се разделяме.
— Колко мило! За съжаление никой няма да се заинтересува от моята пепел. Знаеш ли какво искам да направиш с пепелта ми, Едгар Алан?
— Не, госпожо.
— Искам да я разпръснеш през оградата, в двора на съседите. Дано доктор Полсън напълни лулата си с нея! Той не желае да бъде обезпокояван, затова аз ще му наторя ливадата…
— О, не, госпожо. Не мога да проявя подобно неуважение към вас.
— Ако го направиш, ще бъдеш възнаграден. Иди да ми донесеш чантичката от хола…
Написа му чек за петстотин долара. Аванс за изпълнение на желанията й. След като осребри чека, той й купи една роза, избърса пръсти с носната си кърпичка и остана да си поговори с нея. Беше много любезен и през цялото време бършеше ръцете си.