Вариант 13

— Върви по дяволите, Манко.

Но ругатнята излетя от устата му твърде бързо, за да е отиграният дразнител, който употребяваше при подобни случаи, гласът му беше твърде ясен и нащърбен от неканения спомен за Марисол. И Манко се усмихна доволно, доловил промяната с безпогрешния си гангстерски усет.

— А. Сигурно си си мислел, че те е обичала заради теб самия? Какъв ли шок си изпитал, когато…

— Казах да вървиш по дяволите и не ме карай да повтарям. — Сега тонът се получи добре. — Не сме тук да обсъждаме семейната ми история.

Само че тайта Манко беше израснал сред постоянните сбивания в копторите на Куско и знаеше кога ножът, е потънал до кокал. Наведе се към него и каза с тих, мазен, разяждащ глас:

— Да, малката стоманена каравана за инструктаж, мъжете в униформа, ужасната истина. Какъв шок. Да разбереш, че истинската ти майка е продала своята половина от гените ти за пари, че им е позволила да те вземат, след като е свършила своята работа, а после онази, другата жена, също срещу пари, е изпълнявала нейната роля четиринайсет години, а после, в същия онзи ден, си е тръгнала като затворник, излежал присъдата си. Сигурно не ти е било много приятно, а, изрод нещастен?

И в този миг го заля — смъртоносната ярост, черната приливна вълна, пулсираща в тилната част на мозъка му като тихо припукване, като поглед отстрани. Много по-трудна за удържане от хладнокръвните пресмятания преди малко — абсолютната увереност, че смъртта на Манко Бамбарен е на една ръка разстояние. Нямаше изкусност в това да забиеш палци в очите на гангстерския бос и да натиснеш, докато стигнеш до мозъка, нямаше изкусност в това да раззинеш челюсти и да забиеш зъбите си до…

„Ако допуснем да ни ръководи онова, в което са ни обучили — каза Съдърланд, нейде отдалеч през прибоя на гнева му, — значи не сме нищо повече и нищо по-добро от оръжието, в което са искали да ни превърнат. Оставим ли се на лимбичното си програмиране, от друга страна, всеки предубеден, роден от омраза страх, който хората изпитват към нас, ще се превърне в истина. Трябва да търсим друг, трети път. Трябва да мислим ясно.“

Карл се усмихна и прибра грижливо гнева си, като любимо оръжие, което връщаш в калъфа му.

— Хайде да не се занимаваме с моите чувства точно сега — каза кротко. — Я кажи, как се погаждаш с марсианските си братовчеди?

Надявал се беше да изненада Манко с този въпрос и явно успя, ако се съдеше по изражението му. Бамбарен примигна, сякаш Карл го беше попитал къде е отдавна изгубеното съкровище на инките.

— За какво говориш?

Карл сви рамене.

— Зададох ти съвсем простичък въпрос, не мислиш ли? Поддържаш ли редовни контакти с марсианските камори?

Бамбарен разпери ръце. Челото му се набръчка от раздразнение.

— Никой не говори с онези на Марс. Знаеш го.

— Щяхте да си говорите, ако ти беше от полза.

— Те изгориха този мост още през седемдесет и четвърта. Но и без това сега би било безсмислено. Няма начин да се заобиколи карантината на нанокулите.

„Напротив, има. Не си ли чул? Просто разбъзикваш жичките на корабния н-джин, пъхваш се в резервно криогнездо — винаги може да изядеш предишния му обитател, ако си гладен — и се пльосваш в Тихия океан с оцелелите след навлизането в атмосферата модули. Нищо работа.“

— Не смяташ ли, че е доста безсмислено да се води война въпреки карантините? При пространства от междупланетен мащаб?

— Точно ти няма как да го разбереш.

Карл се ухили.

— Омразата си намира път, а? Старата история с deuda de sangre? Кръвният дълг?

Босът на фамилията заразглежда земята пред краката си.

— Ти наистина ли си дошъл чак в Куско, за да си говорим за безчестието на марсианците?

— Не точно. Интересува ме, дали ти и колегите ти знаете нещо за активизиране от тяхна страна.

Пак онова мимолетно раздразнение по лицето на Манко.

— Активизиране на какво, черни човеко? Ние сме във война. Това е положението, факт. И докато развитието на технологиите не ни предостави нов начин да водим тази война, ситуацията ще остане непроменена.

— Или докато някой в КОЛИН не ти задлъжнее достатъчно, за да се добереш до нанокулите.

Манко погледна многозначително към джипа, с който беше пристигнал Карл, и каза сериозно:

— КОЛИН е факт от живота. Всички ние рано или късно се приспособяваме към реалностите.