Шестимата месии
- Автор: Frost Mark
- Серия: arthur conan doyle #2
- Год: 1996
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- Переводчик: Иван Златарски
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Шестимата месии». Краткое содержание книги:
Но дори и не подозира колко сериозно греши. Защото го очакват шестима непознати, които се нуждаят от него. Само той може да им помогне в разкриването на зловещата загадка, която ги е събрала.
За да спечелят — или загубят — живота си и света!
Що за излет на неделното училище можеше да е това?
Франк се дръпна назад, защото чу стъпки зад гърба си. Бавно се обърна и видя русо момче в бяла риза, сигурно съвсем неотдавна разделило се с късите панталонки. Патрулираше с пушка в ръка по тесния проход между скалите долу.
Малко камъче се отрони от канарата и падна до краката на момчето. То спря и коленичи.
Франк замръзна: само да вдигнеше поглед, момчето щеше да си удари главата в подметките му. И секунда по-късно щеше да получи отпечатък от тях в лицето си.
Момчето не помръдваше.
Франк затаи дъх. Какво, по дяволите, правеше това момче? Ако той беше на неговата възраст, щеше да се скрие да изпуши някоя цигара или да убеждава някое момиче колко хубаво ще е да си свали фустата. Момчето се прекръсти — значи се бе молило! — изправи се, усмихна се и продължи нататък, за щастие встрани от мястото, където Франк бе вързал коня си.
Франк бавно изпусна въздуха, който несъзнателно бе задържал в гърдите си. Откъм разчистеното място продължаваше да се разнася пеене и ритмично пляскане — песента беше все същата, те явно бяха способни да я пеят до припадък. Никой не беше усетил присъствието му. Той се плъзна надолу по скалата и безшумно се отправи да вземе коня си.
Странна работа.
Някакъв инстинкт за пореден път надигна глас в него: ако ще ходиш в Мексико, Франки, сега е моментът.
Фургоните бяха завили по главния път и се бяха изравнили с неговата позиция. Франк се премести в края на скалите, на по-малко от петдесет метра, подпря лакти върху един камък и насочи бинокъла си към кервана.
След това го фокусира върху дългите сандъци в задната част на фургоните.
Внимателно огледа всяка минаваща покрай него кола. Да, всички носеха един и същи надпис, така както и бе предположил: „U. S. Army“.
Сандъците бяха пълни догоре с карабини „Уинчестър“. Стандартно армейско въоръжение.
Стотици карабини.
— Слава на Бога! Алилуя! Прекрасен ден, нали?
— Благодаря ти, братко Корнилиъс, денят наистина е прекрасен — отвърна на поздрава преподобният, излезе от дома си за пръв път този ден — вече беше следобед — и стъпи на покрития с дъски тротоар на главната улица. Примижа срещу ярката слънчева светлина, пое горещия сух въздух в дробовете си и за кой ли път се запита откъде ще намери енергията, за да изпълни днешните си задължения.
„Ако знаеха какво искам от тях — мислеше си преподобният Дей, хвърляйки изморен поглед към тълпата. — Колко ли биха останали? И колко ще се обърнат и побегнат?“
— Кажи ми, братко Корнилиъс, беше ли добър денят?
— Прекрасен ден, преподобни. Слава на Всевишния — отговори Корнилиъс Монкрийф, който, без да се оплаква, бе чакал появата на преподобния, както правеше всеки ден.
— Доволен съм да го чуя. Защо не ме придружиш, братко?
Двамата мълчаливо тръгнаха в крачка: грамадният тромав мъж в сиво връхно палто — новоназначеният директор на вътрешната сигурност на Новия град — който ситнеше, за да крачи редом със сгънатия на две, гърбав проповедник, чиито сребърни шпори подрънкваха в ритъма на куцукането му. Гражданите по улицата се усмихваха и се кланяха дълбоко на преподобния Дей, уверявайки го в своите почитания, а преподобният мило помахваше с ръка на всеки енориаш от паството си и винаги бе готов да даде благословията си.
„Тресе ги див страх от мен… значи всичко е наред.“
— Любовта на народа ни е удивителна, истински божи дар — обади се преподобният, когато отбиха от главната улица към храма.
— Наистина, преподобни.
— Споменах ли пред теб, братко Корнилиъс, колко доволни сме всички от труда, който полагаш в името на нашата църква?
— Вие сте прекалено добър, преподобни! — отговори Корнилиъс, чувствайки познатата топлина да разпъва отвътре гърдите му, както без изключение ставаше винаги, когато преподобният му казваше мили думи. И пак както обикновено му се прииска да се засмее радостно или да заплаче, без да може да реши кое от двете повече.
— Братко, ти се отплати за вярата ми в теб хилядократно, ти внасяш в сърцата на нашите войници християни боен дух, ти ги въодушевяваш да грабнат оръжието с радост и страст, да тръгнат като един, за да опазят нашето паство и да унищожат нашите врагове.