Немското дете [bg]

– Няма оцелели – отвърна капитанът и преглътна мъчително. – Открихме само останки от корабчето и останахме там дълго време да дирим, но никого не намерихме. Само младия Оскарсон. Но вече беше мъртъв, когато го изтеглихме на палубата.

По лицето на Хилма течаха сълзи и тя хапеше кокалчетата на ръцете си, за да не закрещи. Елси преглъщаше риданията си и се мъчеше да бъде силна. Как щеше да преживее майка й това? Как тя самата щеше да го преживее? Скъпият й, мил татко. Винаги готов да предложи помощ и добра дума. Как щяха да се справят без него?

Прекъсна ги дискретно почукване на вратата и един от вестителите отиде да отвори. Ханс влезе в кухнята с посивяло лице.

– Видях... че имате посетители. Помислих... Какво...?

Той сведе очи. Елси виждаше, че му е неудобно да ги притеснява, но му беше благодарна, че дойде.

– Татковата гемия се натъкнала на мина – с пресекващ глас промълви тя. – Няма оцелели.

Коленете на Ханс омекнаха и той се олюля за миг. После отиде до шкафа, където Елоф държеше силния алкохол, и решително напълни шест чаши, които постави на масата.

– Мисля, че на всички ни ще дойде добре по едно питие сега – каза с напевния си норвежки, който с удължаването на престоя им при тях все повече се доближаваше до шведския.

Всички благодарно посегнаха за чаша освен Хилма. Елси внимателно взе една чаша и я постави пред майка си.

– Ето, опитай това.

Хилма се подчини на дъщеря си и вдигна чашата до устните си, като обърна наведнъж питието с гримаса. Елси погледна Ханс с изпълнени с благодарност очи. Хубаво беше да не са сами в такъв момент.

Още едно почукване на вратата. Този път отвори Ханс. Жените бяха започнали да идват. Всички онези, които знаеха какво е да живееш под заплахата да изгубиш съпруга си в морето. Донесоха храна, предложиха помощ и утешителни думи за Божията воля. И помогна. Не много, но всички знаеха, че един ден и те може да се нуждаят от същата утеха, така че сториха всичко по силите си да облекчат болката на страдащата си приятелка.

С примряло от скръб сърце Елси отстъпи назад и загледа жените, стълпили се около Хилма, а мъжете, донесли вестта, направиха печален поклон и си тръгнаха, за да я отнесат и другаде.

Когато падна нощта, Хилма заспа изтощена. Елси лежеше в леглото и се взираше в тавана изпразнена, неспособна да възприеме случилото се. В съзнанието си виждаше лицето на баща си. Присъствието му открай време й беше здрава опора. Изслушваше я, разговаряше с нея. Тя му бе скъпа като зеницата на окото му. Елси винаги го бе знаела. В сърцето му тя превъзхождаше всичко друго. Несъмнено бе забелязал, че има нещо между нея и норвежкия младеж, към когото толкова се бе привързал, но не ги закачаше. Наглеждаше ги бдително, като в същото време даваше негласното си одобрение и може би се надяваше един ден Ханс да стане негов зет. От своя страна Елси и Ханс проявяваха неизменно уважение към него и майка й. Ограничаваха се до откраднати целувки и предпазливи прегръдки, но нищо, което да не им позволи да гледат родителите й в очите.