Защото те обичам
- Автор: Браун Сандра
- Год: 1994
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тодор Стоянов
- Жанр: Короткие романтические романы
Электронная книга - «Защото те обичам». Краткое содержание книги:
Минаха няколко квартала, преди дебелакът да се обади:
— Насам — и да свърне по каменния тротоар, водещ към приветлива, едноетажна къща.
Рос се остави да го побутнат в приемна, където един древен часовник отброяваше звънко секундите.
— Докторе? — повика заместник-шерифът.
От стая в дъното на къщата излезе един мъж и затвори вратата след себе си. Той опъна жилетката над шкембенцето си и пристъпи напред, изглеждайки злобно заместник-шерифа изпод настръхналите си разрошени вежди.
— Благодаря ти, Ърни — произнесе докторът, втурвайки се покрай Рос да отвори входната врата пред заместник-шерифа. Беше явен жест, че не иска той да остава по-дълго тук.
Ниският, плешив мъж се вгледа в брадясалото лице на Рос.
— Аз съм доктор Хансън. — Той посочи към вратата, през която току-що беше излязъл. — Вашата съпруга е вътре.
Сърцето на Рос слезе до дъното на душата му. Беше оловно. Сигурно беше мъртва. В противен случай едва ли щяха да го изведат от ареста. Ако беше жива, по-скоро щяха да доведат нея при него.
Той пое дълбоко дъх и тръгна към вратата. Не беше лесно, но успя да отвори дръжката на вратата с прикованите си в окови ръце. Мина през вратата и я затвори след себе си, все така с гръб към стаята. Бавно се обърна и се огледа.
Беше очаквал да види Лидия облечена в най-хубавата й рокля, с ръце скръстени върху гърдите й. Вместо това върху тясното легло имаше само един юрган с ярки шарки и бродирана възглавница в края до таблата.
Очите му пронизващо огледаха непознатата стая, докато накрая я откри седнала в един стол-люлка, близо до отворения прозорец, гледана в него с широко отворени, немигащи очи. Седеше абсолютно неподвижна. Беше облечена в блуза и пола. В стаята всичко бе застинало, с изключение на косите й, които лекият вятър ритмично повдигаше и оставяше да падат върху бузите й, които вече не бяха смъртно бледи, макар все още да не бяха възвърнали обичайния си цвят.
Човекът от Пинкертън седеше край нея.
Той забеляза белезниците.
— Тая тъпа свиня заместник-шерифът — изръмжа той.
Извади малък ключ от джоба си, приближи се бързо до него и ги отключи, след което ги пъхна в джоба си.
— Моля да ме извините, мисис Коулман, загдето по моя вина доведоха съпруга ви като престъпник при вас — произнесе той почти жизнерадостно.
Рос си помисли, че или вече не може да чува, или още сънува кошмар, който не иска да свърши. Наистина ли беше нарекъл мъжът Лидия мисис Коулман?
Лидия дари детектива с блага усмивка. Рос жадуваше да изпие образа й, но Мейджърс го заговори.
— Разбира се, че всички смехотворни обвинения срещу вас от страна на мистър Джентри бяха оттеглени.
Рос се втренчи в мъжа с неприкрито недоверие. Очите му излъчиха милион въпроси за миг.
Мейджърс се изкашля шумно и извърна поглед от тези пронизващи очи. Не искаше да му се напомня, че се канеше да извърши нещо нечувано. Изправяше се срещу всеки принцип, който беше следвал неотклонно през дългата си кариера. До този момент всичко беше бяло или черно, правилно, или престъпно. До преди няколко дни изобщо не му беше идвало на ум, че може да има област, където понятията за добро и зло, за дълг и отговорност бяха преплетени от емоции и първични инстинкти.
Но през последните два месеца той беше съжителствал с Ванс Джентри. Видя догматичния начин на мислене на мъжа, непоклатимото му увереност в неща, които никога не бе подлагал и на най-малко съмнение. Той бе станал свидетел как мъжът, когото хората познаваха като Рос Коулман, падна върху жена си с молбата да не умира. Той беше прекарал часове с момичето, разпитвайки я за миналото, за мъжа, за когото се беше омъжила при толкова необичайни обстоятелства.
Беше спорил със себе си в продължение на дни, но в ранните часове на днешния ден той вече знаеше как ще постъпи. Правотата на постъпката му беше твърде относителна и зависеше единствено от гледната точка на човека, но той нямаше да се откаже.
Отиде до другия прозорец в стаята и дръпна завесата настрани, за да се наслади на късните летни рози на мисис Хансън. Но всъщност го направи, за да остави двамата насаме.
— Според мен, мистър Коулман, Джентри усещаше, че дъщеря му го е напуснала. Той беше ядосан и на двама ви, че сте се измъкнали потайно. Като баща не мога да го обвинявам за това, което изпитва. Но една съпруга не извършва криминално деяние, когато тръгва нанякъде със съпруга си, без да извести родителите си.