Цитаделата
- Автор: Кронин Арчибалд Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Кръстан Дянков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Цитаделата». Краткое содержание книги:
Авторът, Арчибалд Джоузеф Кронин, е роден на 19 юли 1896 г. в Кардрос и след като завършва медицина в Глазгоу (Шотландия), в продължение на година работи като лекар. През Първата световна война той е бордови лекар; после практикува в болница за инвалиди от войната, а след това, отново като корабен лекар, стига до Индия, за да се върне пак в Англия и няколко години да работи като лекар-санитар в рудничарските селища на Южен Уелс, където, също като своя Андрю Менсън, се подготвя и получава учена степен. Известно време той е лекар в Лондон, но поради заболяване се отказва от своята професия и от 1930 г. напълно се отдава на писане. След Втората световна война Кронин дълго време живее в Съединените щати. Творчеството на Кронин е характерно преди всичко с постоянния си типаж — това са лекари: Венър, Менсън, Шенън. И ако днес, макар и не съгласно строгите класификации на литературознанието, говорим за „лекарски роман“, имаме предвид най-вече романите на Кронин. Повечето от тях се състоят от една и съща хуманна тъкан: човечността сред хората и отговорността пред себеподобния. Кронин е буржоазен писател, но може би тъкмо затова книгите му носят непогрешим историко-документален елемент — те показват буржоазния бит на Англия, неговите противоречия и проблеми, макар и понякога несъществени и периферийни. Кронин воюва с еснафщината и пошлостта, с егоизма и самодоволството. В литературните си прийоми той не винаги следва известната рецепта на класическия социално-критичен роман — при него събитията понякога се обуславят от чистата случайност (както на много места в „Цитаделата“); той допуска все пак съществуването на разумни личности сред върхушката на един или друг обществен слой (Робърт Аби в „Цитаделата“), които само от добра воля могат понякога да изменят хода на събитията. Но независимо от това Кронин пише, черпейки своите теми от действителността, пише честно, с искрени симпатии към обикновения човек. Ето защо творчеството му, без да блести с особени амбиции, е реалистично и най-вече убедително. Кронин е писал романи, повести и пиеси. В хронологичен ред те са: „Замъкът на шапкаря“ (1931), „Три живота“ (1932), „Големите Канарски острови“ (1933), „Звездите гледат отгоре“ (1935), „Цитаделата“ (1937), „Ключовете на царството“ (1941), „Младите години“ (1944), „Пътят на доктор Шенън“ (1948), „Испанският градинар“ (1950), „Приключения в два свята“ (1952), „Вън от тук“ (1953), „Гробът на кръстоносеца“ или „Нещо красиво“ (1956), „Дървото на Юда“ (1961).
— Да — отвърна тя малко дрезгаво, — но те, само лудите работи са от значение.
— Точно така, Крис! За бога! Точно това има значение! — Съдовете на масата подскочиха, когато Андрю удари с юмрук по нея. — Планът е добър. Но важното е идеалът зад него! Ново тълкуване на Хипократовата клетва; абсолютна вярност към научния идеал, никакъв емпиризъм, никакво предписване на глупости, никакво гонене на хонорари, никакви безполезни лекарства, никакво угодничене пред хипохондрици, никакво — о! За бога, дайте ми да пийна! Гласните ми струни не издържат, трябва ми барабан.
Говориха до един часа̀ сутринта. Силната възбуда на Андрю бе стимул, пред който не устоя и твърдият Дени. Последният му влак бе заминал отдавна. Тази нощ той зае свободната стая, а когато след закуска излезе набързо, обеща да дойде отново в града в петък. Междувременно той ще се срещне с Хоуп и, като последно доказателство за своя ентусиазъм, ще купи голяма карта на Уест Мидлендс.
— Тръгна, Крис, тръгна! — върна се ликуващ от вратата Андрю. — Филип се е наострил като кинжал. Той много не говори. Но аз знам.
Същият ден доведе и първите купувачи на практиката. Пристигна един перспективен купувач, после друг, след него дойде трети. Заедно с най-солидните кандидати идваше лично и Джерард Търнър. Той красиво и елегантно описваше предимствата на практиката, намираше красиви фрази и за архитектурата на гаража. Два пъти в понеделник идва доктор Ноел Лори, сутринта сам, а следобед заедно с агента. След това Търнър любезно и съучастнически каза на Андрю по телефона:
— Доктор Лори се интересува, докторе, бих казал, силно се интересува. Много се страхува да не извършим продажбата преди жена му да е успяла да види къщата. Тя е на море с децата. Ще се върне в сряда.
Същия ден Андрю щеше да води Мери в Белвю, но сметна, че спокойно може да остави продажбата в ръцете на Търнър. В болницата всичко бе станало, както бе очаквал. Мери щеше да излезе в два часа̀. Беше говорил със сестра Шарп да ги придружи.
Валеше силно, когато в един и половина тръгна с колата, като първо се отби на Уелбък стрийт, за да вземе сестра Шарп, Тя беше в лошо настроение, чакаше го, но без желание. Откакто й бе съобщил, че след края на месеца няма да има нужда от нейните услуги, настроенията й бяха станали още по-несигурни. Отсечено отговори на поздрава му и влезе в колата.
За щастие, с Мери всичко мина гладко. Точно когато тя излизаше от предния вход, той спря отпред с колата. В следващата секунда Мери се намираше на задната седалка на лимузината до сестрата, топло увита в одеяло, с гореща бутилка в краката си. Не бе изминало много време и Андрю вече съжаляваше, че бе взел недоволната намусена сестра със себе си. Явно беше, че според нея това пътуване далеч надхвърляше сферата на нейните задължения. Чудеше се как толкова време я бе търпял.
В три и половина стигнаха Белвю. Дъждът бе спрял, докато изкачваха хълма, слънцето изгря през облаците. Мери се наведе напред, втренчила се нервно, малко тревожно в мястото, от което я караха да очаква толкова много.
Андрю намери Стилмън в канцеларията. Искаше веднага заедно да прегледат болната, защото въпросът за обездвижването продължаваше да го тормози.
— Добре — кимна Стилмън, когато свършиха. — Веднага ще я видим.
Тръгнаха към стаята на Мери. Тя сега лежеше бледа след пътуването, все още неспокойна, хвърляше погледи към сестра Шарп, която в единия край на стаята сгъваше дрехите й. Когато Стилмън пристъпи напред, тя трепна.
Прегледа я щателно. Неговият метод беше откровение за Андрю. Стилмън работеше тихо, спокойно, прецизно. Не се стараеше да предразположи пациентката и всъщност изобщо не напомняше лекар в момент на работа. Използваше стетоскопа, но изследването правеше главно с ръце, палпация на междуребрието и надключечната ямка. Като че с гладките си пръсти наистина можеше да усети състоянието на живите, дишащи белодробни клетки отдолу.