Неизживени спомени

Колко пъти беше прокарвала с обич пръсти по същите тези бенки, когато двамата с Лестър седяха на верандата? Колко пъти ги бе целувала, докато той галеше гърдите й (бронирани в плътен сутиен, подбран специално за такива случаи) и шепнеше нежни слова и обещания за вечна вярност в ушите й?

Беше Лестър. Часовници се свалят и слагат, бенките — не.

— Мръсница. Мръсница! Мръсница! — злобно просъска тя срещу снимката. — Как е могъл да се върне при нея!? Защо?

„Може би, защото му дава да прави онова, което ти не му позволяваш“ — отговори й гласът.

Изведнъж дъхът й спря. Кратка въздишка се откъсна от гърлото й.

Но те са в бар! Лестър не…

И в този момент Сали осъзна, че това е съвсем второстепенен въпрос. Ако той се виждаше с Джуди и я мамеше, какво му пречеше да я излъже, че не пие?

Остави снимката и с разтреперани пръсти извади придружителната бележка. Листът беше светлооранжев, с назъбени краища. Лек аромат, сух и сладникав, се разнесе от писмото. Сали се наведе да го подуши по-добре.

— Мръсница! — извика тя с дрезгав, агонизиращ глас.

Ако в този момент Джуди Либи се бе изпречила насреща й, щеше жива да я одере с ноктите си, нищо че бяха ниско изрязани и тъпи. А така й се искаше да я спипа. И нея и Лестър. Скоро нямаше да може да играе футбол, ако й паднеше в ръцете.

Тя разгъна бележката. Беше кратка, написана със същия заоблен, ученически почерк.