С огън и меч

Два пъти той се бе опитвал да се противопостави на хусарите, но и двата пъти трябваше да отстъпва заедно с другите, сякаш отблъснат и разгромен от свръхестествена сила. Накрая събра остатъците от полка си и реши да удари Кушел отстрани, та през неговите драгуни да се измъкне на широко, в полето. Но преди да успее да ги разкъса, пътят, който водеше към града и хълма, така се задръсти, че бързото бягство стана невъзможно. Поради тая навалица от хора хусарите задържаха устрема си и като счупиха копията си, започнаха с мечове да секат тълпата. Започна объркан, безреден, див, безпощаден бой, който кипеше сред блъсканица, врява, горещина, сред човешки и конски изпарения. Труп падаше върху труп, конските копита затъваха в полуживи тела. На места човешките маси така се бяха притиснали, че нямаше място да се замахне със сабя; там се биеха с дръжките на сабите, с ножове и пестници, конете започнаха да цвилят. Тук-таме се обадиха гласове: „Милост, ляхи!“ Тия гласове се засилваха, увеличаваха, заглушаваха звъна на мечовете, стърженето на желязото о костта, хъркането и страхотното стенание на смъртно ранените. „Милост, панове!“ — носеше се все по-жално, но лъч на милосърдие не проблясваше над тая маса бойци; като слънце над буря им светеше пожарът.

Само Бурдабут начело на своите калницки хора не молеше за милост. Липсваше му място за бой, затова си пробиваше път с ножа. Най-напред се сблъска с дебелия пан Джик и като го мушна в корема, го свали от коня, а той викна: „О, Боже!“ и вече не се вдигна изпод копитата, които тъпчеха вътрешностите му. Тогава изведнъж се отвори място и Бурдабут вече със сабя разсече главата заедно с шлема на Соколски, после събори едновременно от конете пановете Приям и Цертович; отвори се по-широко място. Младият Зенобиуш Скалски го улучи в главата, но сабята се изви в ръката му и удари с плоското, а хайдутинът пък замахна силно, стовари левия си пестник в лицето му и го уби на място. Хората от калницкия полк вървяха след Бурдабут, като сечеха със саби, пробождаха с кинжали. „Магьосник! Магьосник!“ — започнаха да викат хусарите. „Желязото не го лови! Побеснял мъж!“ А той наистина имаше пяна по мустаците и бяс в очите. Най-сетне видя Скшетуски, позна по запретнатия ръкав, че е офицер, и се втурна към него. Всички затаиха дъх и спряха, загледани в боя между тия двама най-страшни рицари. Защото пан Ян не се уплаши от вика „магьосник“, а гняв закипя в душата му при вида на тия опустошения; затова скръцна със зъби и с ярост се устреми към хайдутина. И така се сблъскаха, та конете им чак приседнаха на задниците си. Зафуча желязо и внезапно сабята на Бурдабут се пръсна на късове под удара на полския меч. Вече изглеждаше, че никаква сила няма да спаси Бурдабут, когато той скочи и така се вкопчи в пан Скшетуски, та двамата изглеждаха като едно тяло — а ножът му блесна над гърлото на хусаря. Сега смъртта се изправи пред очите на пан Скшетуски, защото той вече не можеше да сече с меча. Но бързо като светкавица той пусна меча, който увисна на ремъка, и хвана с ръка ръката на хайдутина. Някое време тия две ръце трепереха конвулсивно във въздуха, но хватката на пан Скшетуски трябва да беше желязна, защото Бурдабут зави като вълк и пред очите на всички ножът изпадна от изтръпналите му пръсти като изронено от клас зърно. Тогава Скшетуски пусна смачканата му ръка и като го хвана за врата, изви страшната му глава чак до седлото, а с лявата си ръка измъкна боздугана от пояса, удари го веднъж, втори път — и хайдутинът захърка и падна от коня.