Стръв
- Автор: Сомоса Хосе Карлос
- Язык: болгарский
- Переводчик: Марин Галовски
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Стръв». Краткое содержание книги:
Видях очите му, които за миг се бяха отклонили от асфалта на пътя, за да се обърнат към мен — лицето му се очертаваше в мрачното странично стъкло, — и му повярвах.
— Нищо и на трима ни — прошепнах и стиснах ръката му в своята.
Останалата част от пътуването мина в мълчание, сякаш искахме да не се разсейва топлината и светлината от последното заклинание. Малко по-късно спряхме пред огромната черна сграда. Бе започнало, макар и слабо, отново да вали, стана ми студено, като излязох от колата, и разтрих ръцете си през якето. Вятърът обръщаше дъжда в нещо като пръски от вълнолом.
— Виктор! — извика Мигел и гласът му прозвуча не на място сред страховитата тишина. — Тук сме! Чувате ли ме? Защо не излезете да поговорим?
Прави, от двете страни на колата, очаквахме отговор.
— Като че ли няма никой — каза Мигел.
— Може да се мине и от другата страна — отбелязах. — Алварес оня ден бе оставил колата си там.
Бяхме взели прожектори и като угасихме фаровете на колата, ги включихме. Мигел хвана своя с лявата си ръка, а с дясната — пистолета, който хвърли дълга, тясна сянка на земята. Така осветени, стояхме сред тия зидове, които образуваха тъй наречения от нас чифлик. Не се бе променило нищо: двата склада с олюпени стени и прозорци без стъкла, както и вятърната мелница, превърната в нещо като кула, си бяха все същите, сиви и самотни. Дори и храстите наоколо не бяха пораснали, сякаш животът не касаеше изобщо цялата тази мъртва материя.
Готвехме се да заобиколим складовете, когато Мигел се закова на място.
— Стой. — Силуетът му се очертаваше в празното на един прозорец, той осветяваше вътрешността, но аз все още не успявах да видя нищо. Покачи се върху рамката и в следващия миг като че ли мракът го погълна. — О, господи — викна откъм тъмнината.
— Какво става?
Преминах през дупката и застанах разтреперана до него.
Никой от двамата не можа да промълви и дума, въртяхме прожекторите и съзерцавахме картината пред себе си.
Докъдето достигаше светлината, подът бе отрупан с манекени, заели най-различни пози, като застинали по време на сатанински бал, състоял се преди векове: кринолини, високи дантелени яки, жакети, чорапи, пелерини, маски. Нощта на Хелоуин. Заповядай на специалното ни тържество, Диана. А след като свикнах с мрака, започнах да различавам ампутирани крака, лица без носове и усти, с размазани очи, проядени от гризачи, кукли, покрити с прах. Нямаха надписи, но си спомних за някои от тях, кои персонажи представяха в нашите етюди: Хамлет, лейди Макбет, Отело, Жулиета… Безумната Шекспирова вселена.
Ела на нашето тържество, Диана. Пак ще играем Шекспир, заедно.
— Каква е тая лудница?… — Чух шепота на Мигел.
— Това е негово дело — казах. — Облякъл е манекените.
Беше трудно да стъпваме, без да ги докоснем, без страх, че във всеки един момент тия ужасии ще оживеят: някоя ръка ще се поклати от течението, някоя глава ще се помръдне или изрисувани устни ще се изкикотят в мрака. Една от фигурите се обърна към мен…
Но тя бе на Мигел.
— Там свети — прошепна.
Посочи стълбата в средата на помещението, която водеше към студиата в подземието. Вратата долу бе полуотворена и в процепа се забелязваше много слаба, ала различима светлина. Очевидно Дженс ни подмамваше да слезем долу. Разменихме си предварително уговорени знаци. Още в колата уточнихме план за светкавична атака или отбрана посредством определени маски. Бяхме готови да го осъществим. Тръгнахме надолу, напред вървеше Мигел, държейки в ръце прожектора и оръжието, като че ли едното и другото имаха еднакъв поразяващ ефект. Като го видях да приближава вратата, сякаш нещо в мен се преобърна.
— Внимавай — казах му.
— Виктор? — извика високо и я бутна с крак. — Доктор Дженс? — прибави със съвършено различен тон, който не познавах, но ме накара да изстина.
Настигнах го и двамата застанахме на прага в недоумение. Пространството на първото студио бе осветено с лампа за къмпинг, сложена на пода. Наоколо бе празно, мебелите от наше време бяха наредени до стената заедно с онази душкабина.
И той, седнал с гръб към входа.
Оттам, където стояхме, не можехме да видим лицето му, но бяхме сигурни, че това е той. Бялата му коса нямаше как да бъде сбъркана. Бе се разположил на едно старо, изпочупено и без тапицерия дървено кресло, един от театралните ни „тронове“, и, изглежда, бе наметнал някаква пелерина на немощните си рамене.