Професионалистите

Суон и Сакс бяха потни, изтощени и кашляха.

Той се наклони напред, сякаш за да я захапе, а когато тя се отдръпна бързо, той смени посоката и разби захвата ѝ. Претърколи се и се наведе с лице към нея. Сакс изпитваше силна бол­ка и се беше задъхала. Беше коленичила на земята и държеше крака си. Очите ѝ бяха пълни със сълзи от болката и от дима. Силуетът ѝ беше призрачен.

Обаче Суон трябваше да вземе пистолета. Сега. Къде ли беше? Трябваше да е наблизо. Когато тръгна напред, тя го пог­ледна гневно, грубо, ръцете ѝ се свиваха и отпускаха. Изправи се.

Замръзна и с потрепване от болка посегна към бедрото си, което, както и коляното, изглежда, я мъчеше страшно.

„Сега! Боли я, разсеяна е. Сега, гърлото!“ - Суон скочи на­пред и размаха лявата си разтворена длан към меката бледа кожа на гърлото ѝ.

Силна болка, каквато не бе изпитвал от години, обхвана ръ­ката, с която беше замахнал.

Той бързо се отдръпна, взирайки се във вадичките кръв, ко­ято се стичаха по пръстите му, в проблясващата в ръката ѝ сто­мана, в спокойните ѝ очи. Не можеше да повярва.

Тя здраво стискаше джобно ножче пред себе си. Суон осъзна, че Сакс не беше притиснала бедрото си от болка, а беше търсила оръжието и го беше отворила. Не тя го беше намушкала, беше го направил сам - с бесния си удар, които се целеше в гърлото ѝ, той беше нанизал ръката си на ос­трието.

Малкият ми касапин...

Сакс се отдръпна наведена като за бой с нож в улична битка.

Суон оцени щетите. Острието беше навлязло до кокал меж­ду палеца и показалеца му. Болеше адски, но раната беше по­върхността. Сухожилията бяха непокътнати.

Той бързо извади своя „Кай Шун“ и зае поза, подобна на нейната. Обаче нямаше истински двубой. Той беше убил двай­сетина човека с този нож. Тя вероятно беше добра, но ножът не беше основното ѝ оръжие. Суон тръгна напред с насочен нож, сякаш се канеше да изкорми провесен труп на елен.

Усещаше удобно и успокоително дръжката на японския нож, теглото, слабото проблясване, кованото острие.

Пое бързо към нея, като се целеше ниско и си представяше разреза - от корема до гърдите...

Но тя не отскочи назад, не се обърна, не побягна, както беше очаквал. Отстояваше позицията си. Оръжието ѝ, според него италианско, също беше насочено напред.

Очите ѝ шареха уверено по острието, по неговите очи, по тялото му.

Той спря, отстъпи няколко сантиметра и смени позата си, бършейки горещата кръв от лявата си ръка. После отново прис­тъпи бързо напред и се опита да нанесе удар, но Сакс предусети това, лесно избегна ножа, размаха джобното ножче и почти отряза парче кожа от бузата му. Знаеше какво прави, но по-обезпокоителното беше, че в очите ѝ нямаше несигурност, макар че болката беше очевидна.

„Накарай я да използва крака си. Това е нейната слабост“ - помисли си.

Суон замахна отново и отново, но не се опитваше да я на­мушка или пореже, а да я накара да отстъпи назад, да промени позата си и да натовари ставите си.