Лазурна
- Автор: Кашор Кристин
- Серия: Седемте кралства #3
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Емас
- ISBN: 9789543572861
- Переводчик: Емилия Ничева-Карастойчева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Лазурна». Краткое содержание книги:
Искам да знам всичко.
Изминали са осем години, откакто младата принцеса Битърблу и земите на Монсий са избавени от неестествения контрол на крал Лек. Сега Битърблу е кралица на Монсий, където вече цари мир.
Но във въздуха все още витае влиянието на баща й, насилник и психопат, умеещ да изменя човешкото съзнание. Съветниците на Битърблу, управлявали вместо нея през тези години, вярват, че единственото решение е да опростят всички извършени престъпления през времето на Лек. Да забравят мрака. Над миналото на Монсий сякаш е паднала мъгла. Едва когато Битърблу започва тайно да се измъква от двореца – любопитна, дегизирана и сама – и тръгва нощем по криволичещите улици на своя град, истината бавно излиза наяве. За да се отърси от тъмната магия на тридесет и пет годишното властване на един луд, кралството й трябва първо да посети миналото.
Каквото и да се крие там.
С „Лазурна” завършва трилогията на Кристин Кашор за Седемте кралства, донесла на авторката световна известност и признание. „Лазурна” е избрана за Книга на годината от „Пъблишърс уикли”, „Къркъс ривю”, Американската библиотечна асоциация и още с излизането си попада в Топ 10 на „Ню Йорк таймс”.
41.
На сутринта я събудиха с новината, че Дарби се е обесил в затворническата килия.
На прага на спалнята, по нощница, Битърблу отблъсна Хелда, която се опитваше да я прегърне. Дива и необуздана в скръбта си, крещеше, ругаеше Дарби, хулеше монсийската стража, задето не го е възпряла. Хелда явно се уплаши, спря да протяга ръце към нея и със свити устни зачака бурята да отмине. Дойде По и Битърблу се разкрещя на него. Той обаче я задържа в обятията си, колкото и да го риташе и удряше. Улови я крепко, когато посегна да извади камата си. Притисна я още по-здраво и се изтърколи на пода с нея, принуждавайки я да не мърда.
— Мразя го! Мразя ги всички! — крещеше тя и най-сетне, прегракнала от изтощение, се отказа от битката и зарида. — Аз съм виновна. Аз съм виновна — хлипаше в ръцете на По.
— Не — отвърна просълзен По. — Той е взел решението.
— Защото аз го изпратих в затвора.
— Не — повтори По. — Битърблу, помисли! Дарби не се е самоубил, защото ти го изпрати в затвора!
— Толкова са крехки. Нетърпимо е! Няма начин да ги спра! Няма с какво да ги заплаша. Трябваше да постъпя по-благородно. Да му позволя да остане при мен.
— Битърблу, не си виновна — повтори По.
— Лек е виновен — Хелда коленичи до тях.
— Съжалявам, че ти се разкрещях — прошепна й Битърблу.
— Няма нищо, скъпа — Хелда приглади косата й.
Сърцето на Битърблу се сви от болка при мисълта колко самотен е бил Дарби, без приятели, от чиито прегръдки да извлича сила.
— Доведете ми Руд — каза тя.
* * *
Въведоха прегърбения съветник в покоите й и тя подхвана без предисловия.
— Мислиш ли да се самоубиваш, Руд?
— Винаги сте пряма, кралице — отвърна тъжно той. — Това ми харесва. От време на време ми се въртят такива мисли. Но ме възпира представата колко ще нараня и ще объркам внуците си.
— Разбирам. Би ли предпочел да си под домашен арест?
— Кралице, ще ми позволите ли? — Взря се в лицето й, примигвайки да отпъди сълзите.
— От сега нататък си под домашен арест — обяви Битърблу. — Не напускай семейния дом, Руд. Ако ти потрябва нещо, прати ми известие и ще дойда.
Тази сутрин Битърблу видя още един затворник, защото Холт се бе справил добре, Фокс и Спук бяха зад решетките и доста вещи, чиято липса дори не бе осъзнала, й бяха върнати. Накити от сандъка на майка й. Илюстрованата книга, сложена отдавна върху рафта в дневната — „Книгата с истински неща“ на Лек с рисунки на ножове, скулптури и мъртъв Даровит; едва сега Битърблу проумя смисъла й. Много изящни саби и ками, изчезнали през последните месеци от ковачницата. Горкият Орник. Сигурно бяха разбили сърцето му с новината каква се е оказала Фокс.
Не прие Фокс в покоите си, разбира се. Тя вече не бе добре дошла там. Двама войници от монсийската стража я доведоха в кабинета й.
Фокс не изглеждаше променена — косата и лицето й бяха ослепително красиви както преди, сивите й очи в различни нюанси — забележителни както винаги. Озъби се обаче на Битърблу и просъска:
— Няма начин да свържеш мен и баба ми с короната. Не разполагаш с доказателства. Изключено е да увиснем на бесилката.
Изрече думите като предизвикателство. Битърблу я наблюдаваше мълчаливо, стъписана от коренната промяна, на която ставаше свидетел. За пръв път ли виждаше истинското лице на Фокс?
— Мислиш ли, че искам да те обеся? — попита тя. — За най-обикновена кражба? Не забравяй, че сами ти връчихме трофея. Не си достатъчно ловка.
— Семейният ни занаят е по-древен от династията ти — процеди през зъби Фокс. — Не сме обикновени.
— По бащина линия не сме царували дълго — обясни спокойно Битърблу. — Но забравяш рода на майка ми. Което ми напомня… Стражи, проверете дали затворничката носи пръстен!
След по-малко от минута и кратка, неприятна схватка, Фокс се раздели с пръстена, закачен на връв около китката й. Разтривайки пищяла си, пострадал от ритниците й, единият страж го подаде на Битърблу — дубликат на пръстена, който Ашен носеше за дъщеря си, отличителният знак на кралските шпиони: златен със сиви камъни.
Битърблу го стисна и почувства, че е възстановила донякъде реда. Фокс нямаше право да носи до кожата си нещо от Ашен.
— Отведете я — нареди Битърблу на войниците. — Това е всичко.
Чиновници, не стъпвали никога в кабинета й, днес се качваха в кулата да й докладват. След като си тръгнеха, тя скриваше лице в шепи или се опитваше да разхлаби плитките си. Сломяваше я чувството, че се е заела с непосилна задача. Откъде да започне? Монсийската стража я притесняваше, понеже бе многобройна и навсякъде — опасала цялото кралство мрежа, от която зависеше защитата на поданиците й.