Мрачни времена
- Автор: Кук Глен Чарльз
- Серия: Черният отряд #7
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: Лира Принт
- ISBN: 954-8610-71-0
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Мрачни времена». Краткое содержание книги:
Аз съм Мъргън — Знаменосецът на Черния отряд, макар и да нося срама, че загубих знамето в битка. Продължавам да водя тези Анали, защото Знахаря е мъртъв, Едноокия не желае, а и едва ли някой друг може да чете или пише. Ще бъда вашият спътник през времето, достатъчно на Господарите на сенките да доведат сегашната ни съпротива до нейния неизбежен край…“.
Не можех да кажа нищо, защото имах страшно много за казване. После успях да промълвя уклончиво:
— Дошъл си тук заради Свещената гора, нали? — Добре помнех тази вечер. Достатъчно често идвах тук, за да науча пътя. Пейзажът всеки път е леко променен, но после времето отново се превръща в същата неумолима река.
Ако присвиех очи, щях да видя призраците на другите варианти, разиграващи по-различни разговори.
Знахаря се изненада.
— Гората?
— Искаш да отведа Отряда в Свещената гора, нали? Време е за декемврийския празник. Мислиш, че на този празник може да се появи самият Нараян Сингх. Мислиш, че има шанс да го заловиш — него или пък някой, който да знае къде е скрил твоето детенце. В най-лошия случай си мислиш, че ще имаш възможността да избиеш мнозина от тях и да ги смачкаш, както никога досега.
Знахаря бе непоколебим в желанието си да изтреби Измамниците. Дори още повече и от Господарката, мисля, а тя бе по-оскърбената от двамата. Навремето той искаше с неговото наследство да завърши историческия цикъл на Черния отряд. Искаше да бъде капитан, когато Отрядът се завърне в Катовар. И още мечтае за това, но един кошмар изтласка мечтата. И кошмарът настоява за удовлетворение. И докато не се разплете паяжината от нишките на ужас, болка, жестокост и мъст, Катовар ще бъде единствено оправдание, но не и цел.
Знахаря ме огледа неуверено.
— Откъде знаеш за гората?
— Върнах се знаещ. — Вярно си беше, но двамата можеше да разбираме това „връщане“ по различен начин.
— Ще заведеш войниците там?
— Не мога да не ги заведа.
Сега и Гоблин ме изгледа странно.
Щях да го направя. И знаех как ще мине всичко, но не можех да им го кажа. В главата ми имаше два разсъдъка. И този, който мислеше така, не беше онзи, който дърпаше въжетата и свиваше платната.
— Вече съм добре — казах им. — Мисля, че има начин да избегна пристъпите или поне да не се връщам толкова назад. Но не мога да го обясня. — С радост бих го споделил с тях. Не исках постоянно да се препъвам в ръба на времето и да пропадам отново в онова твърде мрачно царство на миналото на Деджагор. Дори ако бях само наблюдател, почти сляп за ужаса и жестокостите, които тогава царяха навсякъде.
Знахаря понечи да каже нещо.
Прекъснах го:
— След десет минути идвам на щабен съвет.
Не можех да кажа нищо пряко, но може би нещо щях да обясня с намеци.
Ала знаех, че нищо няма да се промени. Най-големият ужас ни очакваше в бъдещето и бях безсилен да го променя.
Но все пак в горичката щях да направя всичко възможно. За всеки случай, да не би този път да излезе по-различно — ако можех да запомня бъдещето достатъчно добре, че да предприема правилните ходове.
Ти. Който и да си. Където и да си. Постоянно ме влачиш обратно при изворите на болката. Защо? Какво искаш? Кой си ти? Какво си?
Както винаги, не ми отговаряш.
14
Проклетият вятър хапе. Увили сме се в одеялата, треперим и нямаме никакъв хъс за нищо. Основно, защото никой от нас не искаше да бъде в тази обитавана от духове горичка.
Ала все пак нещо, което не проумявах напълно, някакво изплъзващо се чувство вътре в мен ми подсказваше, че това е от решителна важност и трябва да се направи точно както трябва. От него зависеше повече, отколкото можех да си представя.
Невидими дървета трещяха и скърцаха. Вятърът виеше и стенеше. Лесно беше да изтървеш фантазията си и да се унесеш в мисли за хилядите, измъчвани и убити там. Стоновете им, молбите им за милост, ненамиращи отклик и сега, се носеха по вятъра. Очакваш да видиш осакатени трупове, надигащи се, за да отмъстят на живите.
Правех се на герой, ала не спирах да треперя. Увих се по-плътно с одеялото. И това не помогна.
— Захаросан задник! — ухили се Едноокия, все едно, лайненцето му с лайненце, нямаше също всеки миг да получи пристъп. — Гоблин, тоя тъпоглавец, не спря да пърди! Като си домъкне тук умрелия задник, ще го разгологъзя и ще го закова с пирони за буца лед!
— Влагаш творчество, виждам.
— Не ми се прави на остроумник, хлапе. Ще те…
Не само от студа треперехме, макар че никой не би го признал. А също и заради мястото, заради мисията и заради това, че плътните облаци ни отнемаха дори и мижавата подкрепа на звездите.
Тъмно беше, да му се не види. А тия Удушвачи можеше да са се сприятелили с онзи, който управляваше сенките. Едно птиче ми каза. Всъщност, каза ми го една голяма черна птица.