Драконите на изгубената звезда [bg]

Сега знаеше накъде води Сребърната стълба.

Към смъртта.

Карамон беше мъртъв. Синът му скоро щеше да се присъедини към него.

— Поне — изрече спокойно, мрачно — никога повече няма да бъда затворник.

Той скочи от стъпалото… и се приземи тежко на една страна върху твърд каменен под.

Сблъсъкът беше напълно неочакван. Ето защо дори не бе направил опит да го омекоти. Изтърколи се разтърсващо и се удари силно в някаква каменна стена. Изненадан неприятно, объркан и смаян, магьосникът просто се втренчи в тавана, без да може да повярва, че все още е жив.

Тасълхоф се наведе над него.

— Добре ли си? — попита, но не го изчака да отговори. — Виж, Палин! Не е ли страхотно? Каза ми да намеря Даламар и аз го направих! Той е тук! Но не мога да открия Карамон. Никъде не се вижда.

Палин внимателно се изправи в седнало положение. Беше натъртен и издраскан, гърлото го дращеше и все още дишаше с мъка заради дима, но освен всичко това не изпитваше силни болки и явно нямаше нищо счупено. Изумлението да види елфа, обаче, го накара да забрави за всичките си дребни наранявания. Ала силната му изненада се дължеше не само на факта, че вижда Даламар — когото тъй или иначе никой не бе зървал от най-малко трийсет години — изненадата му се дължеше най-вече на настъпилите промени в магьосника.

Дълголетните елфи изглеждат на човеците така, сякаш никога не остаряват. Даламар отдавна беше достигнал зрелостта си, ала поне външно трябваше да е останал съвсем същият, както и по времето, когато Палин го бе зърнал за последно. Елфът обаче се беше изменил толкова силно, че за момент се запита дали не вижда пред себе си още някое създание от призрачните измерения.

Някога черната като гарваново крило коса на Даламар сега бе прошарена в сиво. Лицето му, макар и все тъй изящно и с красиви пропорции, изглеждаше повехнало, с бледа и обтегната по скулите кожа, имаща нездравия оттенък на слонова кост. Орловият нос приличаше по-скоро на клюн, а брадичката му бе изострена. Робата висеше по измършавялото му тяло. Дългите му пръсти бяха загрубели и със зачервени кокалчета, а сините вени по тях очертаваха пътната карта на съществуване, изпълнено с болести и отчаяние.

Палин винаги бе харесвал Даламар и дори изпитваше възхищение към него, въпреки че не знаеше защо. Мирогледите им бяха коренно различни. В отминалите времена елфът служеше на Нуитари, богът на Черната луна и мрачните магове, а Палин — на Солинари, богът на Сребърната луна и магията на светлината. И двамата бяха покрусени, когато боговете си отидоха, отнасяйки вълшебството със себе си. В онези дни Палин потърси утеха в магията, която произлизаше от света и някои бяха нарекли „сурова“. А Даламар, точно обратното, се бе оттеглил от останалите магьосници и от света, за да подири същото, но сред мрака и тишината.