Двойни игри [bg]

— Непременно ми се обади, ако в болницата не се грижат добре за баща ти.

— Лекарите не могат да му помогнат, сър — беше отговорът. — Той няма желание да живее. Единствено вие можете да му помогнете.

Демарко изчака затварянето на вратата след посетителя и попита:

— Какво искате да направя?

— Проклет да съм, ако знам — изпъшка Махоуни, допълни чашата си с бърбън и отпи голяма глътка. — Но момчето е право за някои неща.

— За кои неща?

— Реза винаги си е бил луда глава, но не мога да си го представя в комбина с терористи. По тази причина ми е любопитно да разбера за какви връзки между него и Ал Кайда става въпрос. А и избиването на семейството… Искам да кажа, че непрекъснато четем за някой откачалник, решил да сложи точка на всичко. Но вместо да се гръмне и нещата да приключат, той решава да ликвидира семейството си или да изтреби колкото може повече непознати. Като онзи шантав тип в Техническия университет на Вирджиния. Такива хора обикновено страдат от психически заболявания или просто са самотни несретници, изгубили връзка с живота. Реза обаче не беше от тях.

Демарко имаше известни резерви относно психическото здраве на Реза Зариф, но предпочете да ги запази за себе си.

— Все пак е избил близките си, шефе — рече с въздишка той. — А вие правилно отбелязахте, че във ФБР не работят идиоти. Доколкото съм запознат, разследването наистина е било…

— Знам, знам — уморено го прекъсна Махоуни.

— И тъй, какво искате да направя? — повтори въпроса си Демарко. — Може би да разговарям с някого от Бюрото?

— Може би — сви рамене председателят. — Пъхни си носа тук-там, но без да споменаваш името ми.

— Не става — спокойно отвърна Демарко. — Вие прекрасно знаете, че ФБР няма да разговаря с мен, ако не ги притиснете.

Махоуни мрачно поклати голямата си глава.

— С бащата на Хасан сме стари приятели, но пресата все още не знае това — въздъхна той. — А аз искам нещата да си останат така. Нямам никакво желание да се боря с банда нахални репортери, които ще поискат да разберат как така съм толкова добър приятел с човек, чийто син решава да паркира самолета си на бюрото на президента. А ако се свържа с Бюрото, пресата моментално ще надуши. Затова ти казвам: иди да поразровиш, но без да намесваш името ми.

— Но как да…

Председателят вече не го слушаше, зает да набира някакъв телефонен номер. Явно беше дошло времето да вгорчи живота на някой друг.