Замъкът на лорд Валънтайн [Lord Valentine's Castle - bg]

— Но как мога да се науча на жонгльорство за четири дена?

— Ще бъдеш само чирак — каза скандарът. — Ще измислим за теб някакъв жонгльорски номер, за да го изпълняваш през време на големия парад така, че да не посрамиш нито себе си, нито нас. Както виждам, законът не изисква всички членове на трупата да имат еднакви отговорности или умения. Но трима от нас трябва да бъдат човеци.

— А след празненствата?

— Ще обикаляш с нас от град на град.

— Вие не знаете нищо за мен, а ме каните да деля живота ви?

— Не зная нищо за теб и не искам и да зная нищо за теб. Трябва ми жонгльор от твоята раса и това е. Ще ти плащам квартирата и храната, където и да ходим, и освен това по десет крони на седмица. Съгласен ли си?

Очите на Карабела блестяха особено, сякаш искаше да му каже: „Може да поискаш двойно по-голяма заплата и пак ще я получиш, Валънтайн.“ Ала парите нямаха значение. Нали щеше да има достатъчно ядене и място за преспиване и да бъде с Карабела и Слийт, които бяха две от трите човешки същества, които познаваше в този град — и както разбра с известно смущение — в целия свят. Защото у него съществуваше една празнина, където би трябвало да бъде миналото: имаше смътна представа за родители, за братовчеди, сестри и детство някъде в Източен Зимроел, за ходене на училище и за пътувания, но нищо от това не му изглеждаше реално, нищо нямаше плътност, стройност и вещественост. И там, където за него би трябвало да има бъдеще, също беше празнина. Тези жонгльори обещаваха да я запълнят. И все пак…