В долината на смъртта

Портата изтрополя и пристигналите последваха широкия, засводен пасаж до един голям, четириъгълен двор, ограден от четирите крила на постройката. Там също не се виждаше никакъв човек.

— Кой е предводителят? — попита старата.

— Аз — каза Сам.

— Качи се по това стълбище! Другите нека чакат тук.

При тези думи тя посочи един вход без врата. Сам скочи от седлото и изкачи каменните стъпала. Горе стоеше по-големият от двамата индианци, които бяха срещнали навън.

— Ти ще видиш бащата на Гълъбицата, ела с мен! — каза той, отведе трапера до една врата и го пропусна да влезе.

Сам се намери във високо, сумрачно помещение, в което освен голите каменни стени не се виждаше нищо друго, освен една грубо издялана маса и няколко също така прости пейки. Пред него стоеше мъж в индианско кожено облекло. Той носеше дълга, гъста брада, така че чертите му почти не можеха да се различат. Мъжът протегна десница на Сам.

— Сърдечно добре дошъл, мастър Хокинс! Много се зарадвах, когато чух, че ще ви видя отново.

Траперът напразно проучваше лицето за някой отличителен белег. Поклати глава.

— Нека ме изядат на място, ако мога да кажа къде съм засичал веднъж вече дирите ви. Вие ли сте бащата на Гълъбицата?

— Да.

— Мога ли по някое време да поговоря с нея?

— Всъщност вие вече сте говорил с нея. Срещнал сте двама индсмани. По-дребният от двамата беше моята дъщеря. По-дребният от двамата беше моята дъщеря.

— Zounds![16] Мислех, че имам добри очи, а… е, да де, нещо веднага ми се стори странно! Тези малки ръце и този глас! Бях убеден, че вече съм чувал някога гласа.

— Съвсем правилно, сър.

— Мержелее ми се тук нещо като предчувствие. Чувал съм, че Гълъбицата на вековната гора се казва всъщност Елми. Аз не познавам никоя друга Елми, освен една-единствена…хм-м.

— Коя е тази единствена?

— Дъщерята на един плантатор край Ван Бурен.

— Имате предвид Уилкинс?

— Egad! Познавате ли този мъж?

— Да, познавам го и тази там също го познава.

С тези думи брадатият отвори една странична врата и повика Елми.

Тя дойде веднага. Беше облечена скромно, по индиански маниер. Всички части на тоалета й се състояха от най-фина, белоснежна ощавена кожа, украсени с трудна везба от оцветени в червено сухожилия. В разкошната тъмна коса, спускаща се на дълги плитки, нямаше никакъв друг накит, освен една двойна игла, на която бяха монтирани две нъгитс[17] с големината на гълъбово яйце.

Това толкова румено някога личице сега изглеждаше бледо. Облъхналата го тежка меланхолия се смекчи едва-едва дори при приятелската усмивка, с която тя подаде ръка на ловеца.

— Добре дошъл, мистър Сам Хокинс! Преди малко май не ме познахте, а?

— Bounce![18] Да вярвам ли, или не? Мис Уилкинс!

— Аз съм.

— Но тогава този сър тук наистина е мистър Уилкинс от Уилкинсфийлд? И как, за Бога, се озовахте насам край Синята вода, помежду команчи и апачи?

— Това е дълга и тъжна история, която все ще ви разкажа — отговори Уилкинс. — Аз самият си нося вината, защото навремето направих грешката да не се вслушам в съвета ви.