Триумфът на Ендимион
- Автор: Симмонс Дэн
- Серия: Hyperion Cantos #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Триумфът на Ендимион». Краткое содержание книги:
Беше направила спалня за себе си, отново отделена от Централното помещение с две стъпала, извити под шейсет градуса. Цялата ниша бе вградена в плавно издигащия се склон и допряна до огромна скала, която беше намерила на мястото. Тук нямаше вода или канализация — всички използвахме общите душове и тоалетни край лагера, — но Енея бе поставила до леглото си (платформа от шперплат с дюшек и одеяла) прекрасен малък каменен леген и вана и няколко пъти седмично затопляше вода в централната кухня и кофа по кофа я отнасяше в заслона си, за да вземе гореща вана.
Светлината, която се процеждаше през брезентовите тавани и стени, беше топла по изгрев слънце, мека по пладне и оранжева вечер. Енея съзнателно бе разположила заслона си в близост до високите кактуси и бодливите крушови храсти, така че различните сенки да падат върху различните равнини на брезента в различните часове на деня. Мястото беше удобно и приятно. И ужасно пусто, когато младата ми приятелка отсъстваше.
Споменах, че след смъртта на Стария архитект чираците и поддържащият персонал бяха неспокойни. Може би по-точно е да се каже, че бяха объркани. Прекарах по-голямата част от тези дни на отсъствието на Енея, като слушах загрижените разговори на близо деветдесет души — никога заедно: дори смените за хранене в трапезарията бяха разделени, тъй като господин Райт не обичаше да се храни с големи тълпи — и паниката като че ли нарастваше с изминаването на дните и прашните бури. Отсъствието на Енея беше повод за голяма част от истерията: тя бе най-младият чирак в Талиезин — всъщност и най-малка на възраст, — но другите бяха свикнали да се обръщат към нея за съвет и да я слушат, когато говори. За една седмица те бяха загубили и учителя, и наставника си.
На четвъртата сутрин след рождения й ден прашните бури свършиха и Енея се върна. Случайно правех крос след изгрев слънце и я видях да идва през пустинята откъм планината Макдауел: силуетът й се очертаваше на утринната светлина, слаба фигура с къса коса на фона на блестящия ореол, и в този миг си спомних за първия път, когато я бях видял в Долината на гробниците на времето на Хиперион.
Като ме видя, Енея се усмихна.
— Здрасти, момче — извика тя. Това бе стара шега, водеща началото си от някаква книга, която беше чела като съвсем малка.
— Здрасти, скаут — също шеговито извиках в отговор аз. Щом се доближихме на пет крачки един от друг, двамата спряхме. Изпитвах желание да я прегърна, силно да я притисна към себе си и да я помоля никога повече да не изчезва. Не го направих. Богатата, коса светлина на утрото хвърляше дълги сенки зад кактусите и пелиновите храсти и окъпваше и без това загорялата ни кожа в оранжеви отблясъци.
— Как е войската? — попита Енея. Можех да видя, че въпреки обещанията си, през последните три дни е постила. И иначе си беше слаба, но сега ребрата й почти се четяха през тънката й памучна риза. Устните й бяха сухи и напукани. — Разстроена ли е?
— Прави тухли от говна — отвърнах аз. Години наред бях избягвал да употребявам в близост до хлапето придобития си в планетарната гвардия речник, но тя вече бе на шестнайсет. Освен това Енея винаги беше използвала доста по-солен речник от моя.
Тя се усмихна. Ярката светлина огряваше пясъка в късата й коса.
— Това е добре за шайка архитекти, струва ми се.
Потърках брадичката си и усетих наболото стърнище.
— Сериозно, хлапе. Адски са разстроени.