Профили на бъдещето (Изследване границите на възможното)
- Автор: Кларк Артур Чарльз
- Язык: болгарский
- Переводчик: Никола Милев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Профили на бъдещето (Изследване границите на възможното)». Краткое содержание книги:
Всичко това ще бъде постигнато през следващите сто години. На пръв поглед може да ни се струва, че тогава Слънчевата система ще се превърне в уютно „домашно“ кътче от Вселената, а планетните гиганти от рода на Сатурн и Юпитер ще заемат в нашите представи почти същото такова място, каквото днес заемат Африка и Азия…
Може би локалното въздействие на магнитното, електрическото или някое друго поле върху известно прахообразно вещество или гъста течност да създаде желания ефект за анизотропност — припомнете си какво става с железните стърготини, попаднали в магнитно поле. Всъщност аз се опитвам да си представя следното (трябва да си призная, че това е просто едно опипване на пътя в мрака, който покрива техниката на бъдещето): достатъчно тънък слой на някакво вещество Х, нанесен върху неподвижна твърда основа, вътре в която се генерират съответните поляризиращи полета. Въздействието на тези полета придава на веществото Х твърдост във вертикално направление и едновременно му осигуряват желания скоростен градиент напреко на пътя. Вие ще можете с увереност да стъпите на края на тази лента, защото той ще бъде почти неподвижен. Но когато пристъпите към средата, ще почувствувате едно плавно и равномерно увеличаване на скоростта, докато се намерите върху централната „експресна“ част. Тук няма да има внезапни промени в скоростта, неизбежни при всички системи на успоредни конвейерни ленти.
Непрекъснатото изменение на скоростите в движението на такъв един „път“ в напречна посока би се оказало твърде неудобно: стоенето на едно място ще бъде невъзможно, тъй като единият крак постоянно би изпреварвал другия. Това положение би могло да се избегне, като се използуват достатъчно широки пояси с еднаква скорост на придвижване, маркирани с цветни светлинни знаци и разделени от тесни промеждутъчни ленти, в пределите на които скоростта да нарасне бързо, но същевременно и достатъчно плавно. Ширината и посоката на тия ленти лесно биха могли да се разнообразят, просто като се измени конфигурацията на силовото поле, което ги образува. В края на пътя това поле ще бъде изключение, веществото Х ще се превърне в нормална течност или в прах и ще може да бъде изпратено по тръбопровод към началото на пътния участък.
Целият този замисъл е толкова привлекателен и обещава такива усъвършенствувания в традиционните схеми на конвейерните ленти, че ще бъде твърде жалко, ако се окаже съвсем неосъществим.
А може да има и друго, още по-прогресивно разрешение на проблема за придвижване на пешеходците. Ако някога открием метод за контролиране и управляване на гравитацията (тази възможност се разглежда подробно в глава 5), това би ни помогнало много повече, отколкото неутрализацията на тежестта.
Тогава ние може да постигнем не само левитация, но и направлявано движение във всяка желана посока — нагоре, надолу, хоризонтална и вертикална.
Нашето поколение вече познава „безтегловността“ в морето и в космоса и затова на нас няма да ни се стори крайно фантастична картината на град, изпълнен с пешеходци (ако все още можем да ги наричаме така), които без никакви усилия се носят свободно във въздуха. Разбира се, доста е страшничко, като си представим какво би означавало вертикално придвижване в някоя сграда, висока колкото Импайър Стейт Билдинг. Там няма да има асансьори с кабини — а само „кладенци“ или вертикални шахти, „високи“ до триста метра. Но за обитателите на подобни сгради тези „въздушни кладенци“ под въздействието на гравитационно поле, изкуствено обърнато с 90 градуса, ще се окажат хоризонтални тунели, по които хората ще летят като перушинки, подгонени от лек ветрец. И само при някое злополучно изключване на енергията те биха се върнали към реалността, и то за съжаление покрити с отоци и синини.
Съвсем ясно е, че човек от нашия век не би могъл да просъществува дълго време в такъв град — както по физически, така и по психологически причини. Но пък и колко ли време би поживял в един от нашите градове човек, да речем, от 1800 година?
Дори и ако ги забранят в градовете, автомобилите вероятно още дълги години ще си останат главните транспортни средства при изминаване на къси разстояния (15–150 километра). Днес малцина живи хора помнят други времена: автомобилът зае такова важно място в нашия живот, щото трудно може да се повярва, че той е дете на нашия век.
Погледнато обективно, това е един толкова невероятен агрегат, че никое разумно общество не би трябвало да го търпи. Ако хора от края на деветнадесетия век биха погледнали водещите към някой голям съвременен град пътища в понеделник сутринта или в петък вечерта, те биха си помислили — и то с пълно право, — че са попаднали в самия ад.