Фондация и Земя
- Автор: Азимов Айзек
- Серия: Foundation #7
- Язык: болгарский
- Переводчик: Кънчо Кожухаров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Фондация и Земя». Краткое содержание книги:
Тривайз вдигна ръка.
— Янов, сигурен съм, че се отдалечаваш от първоначалната си идея. Започна, като каза, че сме станали много близки за кратко време. Да, станахме и още сме такива. Ако е там въпросът, ти познаваш Блис дори по-отскоро, но сте вече много по-близки, нали?
— Това, разбира се, е нещо различно — прокашля се смутено Пелорат.
— Разбира се — потвърди Тривайз, — но какво следва от нашето кратко, ала издръжливо приятелство?
— Ако, скъпи ми друже, ние все още сме приятели, както ти току-що каза, трябва да прехвърля разговора към Блис, която, както ти също току-що спомена, ми е особено скъпа.
— Разбирам. И какво?
— Зная, Голан, че не я харесваш, но ми се иска заради мен…
Тривайз отново вдигна ръка.
— Един момент, Янов. Вярно е, че не съм шашардисан от Блис, но пък и съвсем не я мразя. Всъщност изобщо не изпитвам неприязън към нея. Тя е привлекателно момиче, а дори и да не беше, то заради теб щях да я смятам за привлекателна. Това, което не харесвам, е Гея.
— Но Блис е Гея.
— Знам, Янов. Точно туй усложнява нещата. Докато си мисля за Блис като за личност, няма никакъв проблем. Помисля ли за нея като за Гея, проблемът се появява.
— Но ти самият не си дал никакъв шанс на Гея, Голан. Слушай, стари друже, ще ти призная нещо. Когато ние с Блис сме интимни, тя понякога ми дава да споделя ума и за минута-две. Не повече, понеже казва, че съм твърде стар, за да се приспособя към това. О, не се хили, Голан, и ти също би бил твърде стар! Ако изолат като теб или мен бъде част от Гея за повече от минута-две, може да получи мозъчни увреждания, а ако изкара пет-десет минути, уврежданията сто на сто ще са необратими… Само да можеше да го изпиташ, Голан!
— Кое? Необратимото мозъчно увреждане? Не, благодаря.
— Виж, ти нарочно не искаш да ме разбереш. Имам предвид този кратък миг на единение. Просто не знаеш какво изпускаш. Неописуемо е! Блис казва, че това е чувство на радост. Все едно да речеш, че изпитваш чувство на радост, когато най-подир пиеш вода, след като едва не си умрял от жажда. Не съм в състояние дори да започна да ти обяснявам на какво прилича. Споделяш всички удоволствия, които изпитват поотделно един милион души. То не е равномерно чувство; ако беше така, човек бързо щеше да престане да го забелязва. Усещането вибрира… примигва… има някакъв странен пулсиращ ритъм, който не те оставя на мира. Това е далеч по-голяма радост — не, не по-голяма — далеч по-добра радост, отколкото някога би могъл да изпиташ ти самият. Когато Блис трябва да ми затвори вратата, готов съм да заплача…
Тривайз поклати глава.
— Драги ми приятелю, ти си удивително сладкодумен, но приказваш досущ като че ли описваш псевдоендорфинова пристрастност или зависимост към някой друг наркотик, който за късо време ти доставя наслада, докато в крайна сметка те остави за постоянно в ужаса. Не на мен тия! Не съм склонен да продам индивидуалността си за някакво двуминутно чувство на радост.
— Аз все пак притежавам своята индивидуалност, Голан.
— Само че колко още време ще я притежаваш, ако продължаваш така? Ще молиш за нови и нови дози от своя наркотик, докато накрая мозъкът ти не бъде увреден. Янов, не трябва да позволяваш на Блис да те докара дотам. Може би ще е добре да поговоря с нея.
— Не! Недей! Ти не си самата тактичност, знаеш го, а аз не искам да я обидиш. Уверявам те, че в това отношение тя е по-внимателна, отколкото можеш да си представиш. Тревожи се дори повече от мен за възможността от мозъчно увреждане. Бъди сигурен.
— Добре, тогава ще говоря с теб. Янов, повече не го прави. Живял си петдесет и две години със собствените си радости и удоволствия и мозъкът ти се е пригодил да ги понася. Не се отплесвай по някакъв нов и необичаен порок. Ще си платиш за него — ако не незабавно, то след време.
— Да, Голан — тихо продума Пелорат, гледайки върховете на обувките си. След секунда добави:
— Да речем, че го разглеждаш по този начин. Ако беше едноклетъчно създание…
— Знам, какво ще кажеш, Янов. Забрави го. С Блис вече обсъждахме тази аналогия.
— Не, само помисли за миг. Нека си представим едноклетъчни организми с човешко равнище на съзнанието, надарени със силата на мисълта и изправени пред възможността да станат многоклетъчен организъм. Няма ли същинските едноклетъчни да оплакват загубата на своята индивидуалност и ядно да отхвърлят задаващия се принудителен строг надзор над личността им от страна на общия организъм? И нима ще са прави? В състояние ли е отделната клетка дори само да подозира мощта на човешкия мозък?