„Златната подкова“

— Не — натърти той. — Играта не ми харесва. Но ми се пуши.

Той протегна здравата си ръка и взе цигарата откъм мен.

— Благодаря, Ед — рекох му. — Колкото и да ми е неприятно, трябва да ти кажа, че ще те кача на бесилката.

— Нещо бълнуваш, приятел.

— Мислиш си за убийствата в Сан Франциско, Ед — обясних. — А аз ти говоря за Сиатъл. Ти, обирджията по хотелите, си бил открит в една стая с току-що застрелян в главата мъж. Какво ли ще си помислят съдебните заседатели?

Той се разсмя. Но смехът му бързо се скърши. Превърна се в крива усмивка.

— Разбира се, че ти си го направил — продължих. — Когато си обмислял плана да убиеш госпожа Ашкрафт и да я наследиш, най-напред си унищожил писмото, което мъжът й е написал, преди да се самоубие. Знаел си, че колкото и зорко да го пазиш, все някой може да го види — случайно или не и да ти развали играта. Изпълнило си е предназначението и вече не ти е трябвало. Глупаво би било да позволиш да те издаде.

За убийствата в Сан Франциско, които са твоя работа, не мога да те гепя. Но за онова в Сиатъл, което не си извършил, влизаш вътре с двата крака, така че с правосъдието ще сте квит. Отиваме в Сиатъл, Ед, да платиш за самоубийството на Ашкрафт.

Така и стана.