Старгейт

— Доста сте настинал, доктор Джексън — отбеляза войникът, оглеждайки засипаната с боклуци вътрешност на колата.

— Ъ-хъ. Алергии — обясни му Даниел. — Винаги става така, когато пътувам.

Когато вдигнаха бариерата и му махнаха да минава, Даниел прилъга Доджа да изкачи един последен хълм и излезе на разчистения участък сред гората, където се надяваше да открие всички бараки от гофрирана ламарина, джипове и тежката артилерия, които свързваше с думите „военна база“. Наместо това, откри над двадесет цивилни автомобила, паркирани близо до входа на голяма пещера, изсечена в планинския склон. Единственият признак, че това наистина е военно съоръжение, беше групата морски пехотинци, които правеха упражнения на разчистения участък зад боровете. Даниел намери място за паркиране и изключи мотора, който продължи да пухти, докато той слизаше от колата и отваряше багажника. Най-накрая изтрещя шумно и замря.

Високият войник, който ръководеше упражненията, дотича зад Даниел, докато той се мъчеше да извади огромната си торба с книги от багажника.

— Даниел Джексън? — попита плувналият в пот войник. Но преди изнуреният от път археолог да успее да отговори, мускулестият войник вече го беше сграбчил за ръката и радостно я разтърсваше.

— Аз съм Ковалски. Подполковник Адам Ковалски. Къде се губите? Доктор Лангфърд помисли, че сте променили решението си.

— Реших да дойда с кола. Отне ми повече време, отколкото бях очаквал. — Мъжът беше висок метър деветдесет и пет, беше плувнал в пот и прекалената му дружелюбност не бе по вкуса на Даниел. — Значи това е военна база?

— Не съм упълномощен да разисквам това — изрецитира войникът стандартния отговор от учебника. Даниел не можа да сдържи усмивката си.

— Не, сериозно. Това да не е нещо като лагер за военни учени, резервоар за мозъци или нещо такова?

— Не знам каква степен на допуск до секретни документи имате, сър, и докато не разбера, не мога да обсъждам този въпрос.

Даниел хвърли на войника един поглед в смисъл „както и да е“, след което отново се зае със задачата по изваждането на книгите си от багажника, сега вече с допълнителния проблем от това, че някой го гледа.

— Да ви помогна ли? — Ковалски пристъпи напред. Даниел се опита да го предупреди:

— Внимателно. Това са книги и наистина са…

Ковалски повдигна торбата с една ръка и тресна багажника с другата.

— … тежки.

Даниел, който не беше някакъв слабак, донякъде се разтревожи от лекотата, с която Ковалски успя да повдигне книжния товар. Той тръгна след войника към входа на пещерата, като си мислеше, че той може би е един от най-силните хора на света.

Минаха през две огромни бетонни врати и влязоха в мрачен, приличен на пещера коридор. Когато очите му привикнаха към светлината, Даниел видя, че се намират в голяма зала с излъскан бетонен под. За негово учудване единствените две неща в залата бяха малка сива барака от гофрирана ламарина и будката на пазача до нея. Ковалски даде знак на пазача, без да забавя ход, и вратите на малката барака автоматично се отвориха. Даниел го последва в малката постройка.