Опасна мисия в Тексас
- Автор: Флетчър Дърк
- Серия: Спър #3
- Год: 1995
- Язык: болгарский
- Переводчик: Таня Найденова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Опасна мисия в Тексас». Краткое содержание книги:
— И ще се опитаме да измъкнем Пени оттам? — запита Съли.
— Само ние двамата срещу сто войни, а дори и да са по-малко, те ще са поне петдесет? Това не е най-добрият начин на действие, ако искаш да доживееш до преклонна възраст. Първо ще огледаме мястото.
Веднага след като се стъмни, те излязоха от гъстите храсти, които използваха за скривалище, и подкараха конете си нагоре. Луната бе наполовина изгряла; по тази причина те можеха да се придвижват по-лесно.
Миризмата на дим се усили и не след дълго пред тях изникнаха десетки горящи огньове.
Двамата завързаха конете и се промъкнаха по-близо. Когато достигнаха половин миля разстояние, Спър започна да брои вигвамите. Можа да преброи четирийсет и четири или четирийсет и пет, не беше съвсем сигурен.
Съли поклати глава.
— Не смея да се приближа повече. Не искам да бъда заровен до шия в някой мравуняк. Чувал съм, че така постъпват с пленниците.
— Няма да ни хванат — започна да го убеждава Спър. — Те не очакват никого. Дори не са поставили постове. Не се намираш в по-голяма опасност, отколкото във всекидневната на баба си.
Бяха се приближили още повече до скалата на Стейкид Плейнс, така че сега можеха да виждат бивака по-добре. Да, имаше четирийсет и пет палатки, което със сигурност означаваше около четирийсет и пет воина. Една от тях изглеждаше по-голяма от другите. Пред нея гореше огромен огън, на светлината му се виждаха индианци, които, изглежда, се бяха събрали на съвет. Пламъците осветяваха и един огромен летящ орел, нарисуван на голямата палатка. Това трябва да беше вигвамът на вожд на племето. Единственият вожд на команчите, който Спър можеше да си спомни, беше Летящия орел, мъж на около четирийсет години, който напълно бе заслужил честта да бъде истински вожд.
Отрядът на Летящия орел беше най-голямата група сред команчите, която търгуваше с коне. Летящия орел би заменил всеки и всичко за коне. Ако не можеше да открадне, тогава търгуваше.
Да, Пени трябваше да бъде откупена срещу коне.
Спър и Съли наблюдаваха лагера в продължение на три часа. Най-после съвещанието свърши, повечето от огньовете бяха загасени и не след дълго лагерът утихна, тъй като много от индианците спяха. Спър наблюдаваше внимателно, но единствено кучетата се движеха тук-там в лагера.
Спър бе доволен, че вятърът не духаше от посоката, където бяха той и Съли. Не беше забелязал никакви следи от присъствието на бялата жена. Сигурно беше в някоя от палатките. Нямаше значение дали тя щеше да бъде превърната в съпруга или робиня на воина, който я бе отвлякъл — и в двата случая той щеше да извърши сексуално насилие спрямо нея — грубо, а може би и брутално.
Спър въздъхна. Точно сега не можеше да направи нищо за Пени Уолингтън, независимо дали тя беше сенаторска дъщеря или не. Засега можеше само да остане на мястото си, да си осигури добро прикритие и да наблюдава бивака през деня. Може би щеше да разбере къде е скрито момичето.
Бързо отхвърли мисълта за размяна. Нямаше какво да предложи за откуп. По-добре щеше да бъде, ако имаше зад гърба си войници с коне. Трябваше да се измисли някакъв по-приемлив план. Спър реши, че засега ще се върне в ранчото. Надяваше се сенаторът да е пристигнал и двамата щяха да направят някои планове. Може би сенаторът би могъл да повика войски от форт Грифин. А може би вече е извикал взвод, който да се е отправил към ранчото. Спър можеше само да се надява.
Спър събуди Съли, двамата се върнаха при конете, след което поеха обратно към ранчото „Бар Уест“. Сенаторът нямаше да остане много доволен от това, което Спър имаше да му казва.
Бе сигурен, че Пени не е щастлива. Намираше се в ръцете на диваците вече две седмици. Щеше да измине още време, преди дори само да опитат да я спасят. Искрено се молеше момичето да не страда много. Спър чувстваше, че е въвлечен в една трагедия, и при това се чувстваше безпомощен, защото не знаеше какво да прави.
Глава пета
Пени Уолингтън никога не си спомняше да е била толкова мръсна. Не й позволиха нито веднъж да се изкъпе или поне да се измие в потока, откакто бяха пристигнали преди десет дни. Косата й беше ужасна, сплъстена и мръсна. Трябваше да спи на земята направо върху бизонската кожа.
Тя излезе извън палатката и седна на земята, благодарна поне за това, че можеше да диша чист планински въздух. Беше горещо, но поне беше навън. В първите три дни я държаха само вътре във вигвама, като й позволяваха да излиза само за да се облекчи.
Втората жена на Уонтъби, която беше по-млада и бременна, се отнасяше не толкова грубо и дивашки с нея. Тя придружаваше Пени до тоалетната и я пазеше да не избяга. Пени знаеше, че лесно би могла да тича по-бързо от бременната в седмия месец жена, но воините скоро щяха да тръгнат по дирите и да я намерят.