Тайният кодекс
- Автор: Престон Дуглас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Диана Райкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайният кодекс». Краткое содержание книги:
Отначало тримата му синове — повикани с лично писмо от изчезналия — подозират грабеж, но истината се оказва много по-странна: като последно предизвикателство тираничният и ексцентричен Бродбент-баща изисква от синовете си да открият гроба му някъде по света, и то непременно заедно, превръщайки неприязънта си във взаимопомощ — ако искат да си получат наследството.
Пътешествието започва, но братята се опитват да играят един срещу друг, без да подозират, че съвсем не са единствените, решени да се състезават до смърт за съкровището. Най-ценното в него е древен лечителски кодекс на маите — плячка, пред която животът на братята Бродбент не струва пукната пара. Някой вече е платил милиони, някой е готов на всичко… И убийственото преследване набира страшна скорост.
— Вие сте израснали с Макс. Прекарали сте повече от година заедно в джунглата. Познавате го, знаете, че работи по-добре от всеки друг. Питам се дали бихте пожелали в качеството си на частен детектив да ми помогнете да открия гроба му.
Хаузър изпусна струя синкав дим от устата си.
Филип добави:
— Струва ми се, че това няма да е кой знае колко трудна задача. Една такава колекция не би могла да бъде транспортирана незабележимо.
— Може да е оставена на борда на Максовия „Гълфстрийм“ IV.
— Съмнявам се, че ще се погребе в самолета си.
— Викингите са били погребвани в корабите си. Може Макс да е опаковал съкровището си в херметичен, устойчив на налягане контейнер и да го е зарязал в океана над дълбоководната бездна на Пасифика, където е потънал под две мили вода.
Той разпери ръце и се усмихна.
Филип се опита да каже „не“. Той разтърка челото си, опитвайки се да прогони образа, който го тревожеше — картината на Липи на две мили дълбочина, забита в океанското дъно.
— Не го вярвате, наистина, нали?
— Не казвам, че го е направил. Само ви показвам какво могат да сторят десет секунди размисъл. С братята си заедно ли работите?
— Те са ми полубратя. Не. Реших сам да открия проклетата гробница.
— Какви са техните планове?
— Не знам, пък и честно казано — не ме е грижа. Ще разделя с тях онова, което намеря, разбира се.
— Разкажете ми за тях.
— Том е единственият, за когото човек трябва да си отваря очите. Той е най-малкият. Когато бяхме деца, беше най-буйният. Беше детето, което първо би скочило във водата от високата скала, което първо би хвърлило камък в гнездото на осите. Изключиха го от няколко училища, но оправи поведението си в колежа и оттогава е направо образцов.
— А другият, Върнън?
— В момента е в някаква псевдобудистка секта, ръководена от бивш професор по философия от университета Бъркли. Винаги е бил загубен. Опита всичко — наркотици, секти, гурута, групови терапии. Когато беше малък, мъкнеше вкъщи осакатени котки и кучета, премазани от автомобили, паднали от гнездата малки птичета, ей такива неща. Всичко, което донасяше вкъщи, умираше. В училище децата непрекъснато се заяждаха с него. Изключиха го заради слаб успех и така и не се задържа на никаква постоянна работа. Той е сладур, но… така и не успя да порасне.
— И какво правят те сега?
— Том замина за ранчото си в Юта. Последното, което чух е, че се е отказал да търси гроба. Върнън каза, че има намерението да търси сам, че не желае да участвам.
— Някой друг знае ли за това освен братята ви?
— Две ченгета от Санта Фе видяха видеолентата и знаят цялата история.
— Имената им?
— Барнаби и Фентън.
Хаузър си отбеляза нещо. Лампичката на телефона светна веднъж и той вдигна слушалката. Слуша доста дълго, говореше меко и бързо; набра някакъв номер, после друг, след него трети. Филип усети раздразнение, че Хаузър се занимава с друга работа пред него и му губи времето.
След миг детективът прекъсна телефонния разговор.
— Някакви съпруги или любовници в картинката?
— Пет бивши съпруги: четирите живи, една починала. Няма любовници, за които си струва да говорим.
Устните на Хаузър се разтегнаха в колеблива усмивка.
— На Макс винаги му е вървяло с жените.
Отново настъпи тишина. Хаузър изглежда размишляваше. После вбеси допълнително Филип като набра някакъв телефонен номер и заговори тихо. Най-сетне остави слушалката на вилката.
— А сега, Филип, кажи ми ти какво знаеш за мен.
— Само това, че сте бил партньор на баща ми в експедиция в Централна Америка в продължение на няколко години. И че после сте се скарали.
— Точно така. Прекарахме две години в Централна Америка, търсейки гробници на маите. Това беше в началото на шейсетте, когато това беше повече или по-малко законно. Открихме няколко неща, но едва след като си тръгнах Макс направи големия си удар и забогатя. Аз заминах за Виетнам.
— А караницата? Татко никога не говореше за това.
Настъпи тежка пауза.
— Макс никога не е говорел за това?
— Не.
— Сега ми е трудно да си спомня. Знаете как е, когато двама души са заедно дълго време, накрая започват да си лазят по нервите. — Хаузър остави пурата си в кристалния пепелник. Пепелникът беше голям колкото чиния и вероятно тежеше десетина килограма. Филип се запита дали не беше направил грешка, идвайки тук. Хаузър изглеждаше като борец лека категория.
Телефонът просветна отново и той вдигна слушалката. Това беше последната капка, за да прелее чашата. Филип се изправи:
— Ще мина пак, когато не сте толкова зает — произнесе той хладно.
Хаузър му махна с окичените си в злато пръсти да почака, изслуша онова, което му казваха в слушалката, след което я окачи.