Със скръстени ръце

Старикът потръпна и се прегърби още повече на високия си стол.

— Никога не бях виждал такава неописуемо чудовищна омраза, дори и при жертвите на войната. Дрезгавият му глас сякаш агонизираше, докато той крещеше заплахите си. „Дойдох да те убия, Следж! Да спра проклетите ти роботи и да освободя хората!“ Той, разбира се, се заблуждаваше. Дори и смъртта ми вече не би могла да спре хуманоидите, само че мъжът не го знаеше. Вдигна пистолета с двете си треперещи ръце, от които се стичаше кръв, насочи го към мен и стреля. Но крясъците му ме бяха предупредили и аз успях да залегна зад бюрото. Изстрелът му веднага привлече вниманието на хуманоидите, които кой знае как не го бяха забелязали досега. Хванаха го още преди да е успял да стреля втори път. Отнеха му пистолета и свалиха от тялото му някаква тънка мрежа от бял проводник, която вероятно му служеше като защитен екран. Та искам да кажа, че именно омразата му ме отрезви. Дотогава смятах, че с изключение на някои душевно разстроени индивиди, повечето хора с радост биха се възползвали от услугите на хуманоидите. Така че поведението му ми се стори необяснимо. Но хуманоидите ме осведомиха, че твърде много хора е трябвало да бъдат подложени на мозъчни операции, наркотично лечение или хипноза, за да ги направят щастливи съгласно изискванията на Основния закон. И че това изобщо не бил първият опит за покушение срещу живота ми, но те предотвратили всички останали. Исках да разпитам непознатия, но хуманоидите веднага го вкараха в операционната зала. Когато най-после ми позволиха да го видя, той ми се ухили някак глупаво от леглото си. Помнеше името си и дори ме позна, защото хуманоидите бяха доста усъвършенствали лечебните методи, но не знаеше как е стигнал до кабинета ми и че се е опитвал да ме убие. През цялото време шепнеше, че хуманоидите му харесват, защото съществували само за да правят хората щастливи. Добави, че и той вече се чувствал много щастлив. Щом малко поукрепна, хуманоидите го закараха на космодрума и повече нито го видях, нито го чух. Лека-полека почвах да разбирам какво съм направил. Хуманоидите ми бяха построили нещо като космическа родомагнитна яхта, с която обикалях пространството и се наслаждавах на идеалното спокойствие, на реда и на усещането, че съм единственият човек на милиони мили наоколо. Поръчах да я приготвят и тръгнах да обикалям планетата, за да разбера защо ме мразеше толкова този човек.