Хиляда сияйни слънца

— Приема го — обади се женски глас от края на масата.

— Всъщност тя сама трябва да отговори — каза моллата. — И трябва да изчака, докато попитам три пъти. Такъв е обичаят.

Зададе въпроса още два пъти. Когато Мариам не отговори, попита още веднъж, този път по-настойчиво. Мариам усети как Джалил се размърда на стола си до нея, как под масата нервно зашаваха крака. Няколко души отново се прокашляха. Една тънка бяла ръка се протегна и избърса някакви прашинки от масата.

— Мариам — прошепна Джалил.

— Да — рече тя с треперещ глас.

Мушнаха огледало под воала. Най-напред Мариам видя собственото си лице, неоформените прави вежди, сплесканата коса, посърналите зелени очи, толкова приближени, че човек би я взел за кривогледа. Кожата й беше изпръхнала и сивкава. Помисли си, че челото й е прекалено високо, брадичката твърде остра, а устните — много тънки. Триъгълно издължено лице, напомнящо хрътка. Но въпреки това, колкото и да бе странно, тези невзрачни поотделно черти оформяха приятна физиономия, макар и не красива.

В това огледало Мариам за пръв път зърна бегло Рашид — едрото лице, квадратно и червендалесто; гърбавия нос; пламналите бузи, които издаваха спотаено задоволство; воднистите кръвясали очи; гъстите зъби, притиснали двата предни, които бяха изхвръкнали напред; смущаващо тясното чело, толкова тясно, че едва ли имаше повече от два пръста между рунтавите вежди и четинестата прошарена коса.

За миг погледите им се срещнаха в огледалото и се плъзнаха настрани.

Това е лицето на моя съпруг, помисли си Мариам.

Двамата си размениха тънки златни халки, които Рашид измъкна от джоба на сакото си. Ноктите му бяха жълто-кафяви като вътрешността на гниеща ябълка, някои от тях дълги и закривени. Ръцете й трепереха, когато се опита да надене халката на пръста му, и той трябваше да й помогне. Нейната халка беше малко тясна, но Рашид без усилия я прекара през кокалчето на пръста й.

— Ето — каза той.

— Хубав пръстен — обади се една от съпругите. — Прекрасен е, Мариам.

— Остана само да се подпишете — рече моллата.

Докато изписваше името си, Мариам усещаше, че всички очи са се втренчили в ръката й. Следващия път, двайсет и седем години по-късно, когато отново постави подписа си върху документ, пак присъстваше молла.

— Вече сте съпруг и съпруга — каза моллата. — Табрик. Поздравления.

Рашид чакаше в ярко боядисания автобус. Мариам не го виждаше от мястото до задната броня, където стоеше с Джалил, но виждаше дима от цигарата му, който се извиваше нагоре от отворения прозорец. Хората си махаха, сбогуваха се, целуваха Корана и си го подаваха. Босоноги момчета, скрити зад отрупани с дъвки и цигари подноси, се стрелкаха между пътниците.

Джалил не спираше да й говори, че Кабул е толкова красив, та императорът на моголите Бабур пожелал да го погребат там. Мариам знаеше, че ще продължи да приказва за градините на Кабул, за магазините, дърветата и въздуха и само след минути тя ще е в автобуса, а той ще крачи успоредно с него, ще маха радостно, невредим, пощаден.