Лазурната мас

— А къде е Курчатов? Мъртъв ли е?

— Не… жив е, другарю Сталин.

— Защо?

— Не… не ви разбрах… — Сахаров примигна.

Сталин го погледна внимателно и протегна ухото към него.

— Вземете.

Берия предаде ухото на Микоян, той — на Ворошилов, Ворошилов — на Каганович, Каганович — на Ландау, Ландау — на Сахаров. Сахаров го стисна с пръсти.

— И какво виждате? — Сталин тежко въздъхна и разтри розовите си бузи.

— Ами… свинско ухо, другарю Сталин…

— По-отблизо погледнете, по-отблизо…

Сахаров го гледаше неразбиращо.

— В упор го погледнете, другарю Сахаров — посъветва го Микоян.

Сахаров почти долепи ухото до очите си.

— Казвайте де, казвайте! — Сталин се намръщи нетърпеливо. — Какво е станало там, кой е гръмнал бомбата, защо има… такива, тези оранжеви вълни… или това е море… вкаменено море… и къде са хората… мирните трудолюбиви хора…

Сахаров внимателно се вглеждаше в ухото. Високото му чело се запоти.

Изгубил търпение, Сталин погледна Берия.

— Другарю Сахаров, кажете просто и ясно, какво конкретно виждате — тихо каза Берия.

— Виждам… виждам печена свинска кожа — каза Сахаров и вдигна глава.

Сталин се навъси и кимна. Лицето му сякаш за секунди остаря. Той разтри основата на носа си и погледна пламъчето на стоманения, стилизиран във формата на сърп и чук свещник. Пламъчето на дебелата червена свещ се отразяваше в очите му, искреше в безбройните стени на брилянтите на огърлицата му, подскачаше в светлозелените дълбини на изумруда.

Очите на Сталин се наляха със сълзи. Всички седяха, затаили дъх. Дори Толстой спря да мляска — подпухналата му долна устна увисна — и тъпо загледа вдървено изправения Маленков.