Парфюмът (Историята на един убиец)

След петдесетина метра свърна вдясно по улица „Маре“ — още по-тъмна, широка не повече от четири лакътя. Странно, уханието не се засили много. То само се избистри и затова, заради все по-кристалната си бистрота, то придобиваше все по-властна притегателна сила. Грьонуй вече не се движеше по своя воля. На едно място уханието го дръпна рязко надясно, сякаш в зида на някаква къща. Откри нисък вход, водещ към задния двор. Като в просъница премина Грьонуй тоя вход, прекоси задния двор, възви край ъгъла и се озова във втори, по-малък двор, и дойде светлина: дворчето бе само няколко крачки широко и толкова дълго. От зида косо се спускаше дървен навес. На маса под него бе залепена свещ. Едно девойче седеше до масата и чистеше кехлибарени сливи. Вземаше плодове от кошницата вляво, откъсваше дръжката, изваждаше с нож костилката и ги хвърляше в кофа. Трябва да бе към тринадесет-четиринадесетгодишно. Грьонуй спря. Мигом проумя кой е източникът на уханието, което бе доловил от левга разстояние, чак от другия бряг на реката: не този мръсен двор, нито пък сливите. Извор бе самото девойче.

За миг така се обърка, та наистина помисли, че през живота си не е виждал подобна красота. При това се виждаше само силуетът й в гръб. И, естествено, помисли, че не е помирисвал нищо по-прекрасно в живота си. И защото вече познаваше човешките миризми, хиляди миризми на мъже, жени и деца, просто не можеше да проумее как някакво си човешко създание може да излъчва толкова изящна миризма. Обикновено хората миришеха или безинтересно, или отвратително. Децата — на блудкаво, мъжете — на урина, ферментирала пот и мандра, жените — на гранясала мас и развалена риба. Много банално и отблъскващо смърдяха хората… И се случи така, че за пръв път в живота Грьонуй не повярва на своя си нос и трябваше да прибегне за услуга до очите си, за да се увери, че не се лъже. Объркването на сетивата му, естествено, не продължи дълго. Всъщност, трая само миг, в който се увери оптически, че не се е излъгал, и тозчас безрезервно се отдаде на обонятелните си възприятия. Ето, подуши, че тя е човек, усети потта под мишниците й, мазнината по косите й, миризмата на риба под полата й — всичко това той вдъхваше с огромна наслада. Потта й ухаеше на свеж морски бриз, мастта по косите й ухаеше сладко на бадемово масло, срамните й части — като букет от водни лилии, кожата й — като цвят от кайсия… и от всички тези съставки се получаваше един парфюм — така богат, така балансиран, така омаен, че всичко, което досега Грьонуй бе възприемал като парфюм, всичко, което бе сътворил в душата си като мирисни детински къщи от кубчета, изведнъж му се стори чиста безсмислица. Стотици хиляди миризми загубиха стойността си пред това единствено ухание. То се превърна във висшия принцип, по чието подобие трябваше да се подреждат останалите. То бе самото съвършенство.