Изменящата се земя [bg]

Докато подскачаше сред огромни, кубични зелени скали по начин не много присъщ на кон, Блек твърдо се придържаше вдясно. Земята се изравни и мъглата се разкъса на парцали. До тях достигна звука на страхотна експлозия и пръски вряща кал се посипаха наоколо, но само няколко паднаха върху им.

— За в бъдеще — отбеляза Дилвиш — бих предпочел да не минаваме толкова напряко.

— Извинявай — отвърна Блек, — бях хванат в прелестен миг.

Той прескочи стената от пламъци, изпречила се пред тях, и известно време препуска успоредно на коритото на черна кипяща река, минаваща през каньон, където писъци, прекалено пронизителни, за да са от човешко естество, изпълваха въздуха. По брега се полюшваха, съскаха и пращяха черни цветя. Малки блещукащи точици се носеха над тъмните води и гърмяха с мек пукащ шум, като изпускаха пагубна смрад сред дъжд от искри. Земята продължаваше да се тресе и на места тъмните води се плискаха извън бреговете си, като омазваха скалите и земята наоколо с лепкави катранени петна. Крилато създание с маймунско лице и с големината на едра птица полетя към тях, грачейки, с извадени нокти. Дилвиш замахна няколко пъти към него, но то избегна острието му. Накрая мина много близо до главата на Блек. Той дъхна пламък и то рухна на земята, за да бъде стъпкано.

Реката изчезваше в димяща пещера, откъдето ехтяха писъци. Земята пред тях се разцепи и Блек прескочи бездната. Тя се затвори със стържещ звук и от едно възвишение отляво върху им се посипаха камъни и пясък.

Далечният излаз от каньона бе забулен зад завеса от сини пламъци. Дилвиш се уви по-добре в наметалото си и Блек ускори ход. Докато препускаха, конникът потръпна от силен студ, а не от жега, както беше очаквал. Като погледна надолу, той откри, че и двамата бяха придобили наситен кобалтов цвят. Усещаше крайниците си схванати и крехки.

— Ще премине! Ще премине бързо! — извика Блек.

И то наистина премина, някъде при един обгърнат в жълти облаци бряг, но не беше толкова скоро. Стояха, треперейки в защитния кръг, който Блек беше направил, а цветът и сковаността бавно ги напускаха. Тук почти нямаше вятър. Дилвиш размърда пръсти и разтри ръце и мускули.

— Дотук беше лесното — отбеляза Блек след малко.

— Надявам се, че се шегуваш.

Блек разрови земята с разцепено копито.

— Не — отвърна той. — Опасявам се, че еманациите са по-силни близо до центъра на нещата.

— Имаш ли някакъв план как да атакуваме това място?

— Приложил съм всички защитни заклинания, които знам — каза той, — но това може да бъде само едната страна на защитата. Туалуа, който сънува и вътрешно страда, е много по-силен от мен и че при директен сблъсък ще надделее. Трябва да разчитам на възприятията си, на бързината си и на общата ни сила и находчивост.

— Точно от това се опасявах.