Вила „Тъга“
- Автор: Модиано Патрик
- Язык: болгарский
- Переводчик: Пенка Пройкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вила „Тъга“». Краткое содержание книги:
Критиката провъзгласи този роман за едно от най-ярките постижения на френската художествена проза през последните години, а автора му — за неин особено интересен представител…
Двама от групата спореха за качествата на ракетите „Панчо Гонсалес“ и „Спалдинг“. По-приказливият беше с къса брада и носеше риза с извезано зелено крокодилче. Технически разговор. Неразбираеми думи. Тихо и приспивно бръмчене под слънцето. Едно от русите момичета изглеждаше явно запленено от чара на един брюнет с мокасини и блейзер с емблема, който се стараеше да блесне пред нея. Другата блондинка разправяше, че „гуляят ще бъде в други ден вечерта“ и „родителите ще им оставят вилата“. Плискане на водата о борда. Самолетът се връщаше към нас и аз отново прочетох странния надпис „КУПА УЛИГАН“.
Всички отиваха (доколкото разбрах) в тенис-клуба на Мантон-Сен-Бернар. Родителите им сигурно притежаваха вили на брега на езерото. А къде отивахме ние? И кои бяха нашите родители? Дали Ивон беше от „добро семейство“ като нашите спътници? Ами аз? Все пак графската ми титла можеше да се сравни с малкото зелено крокодилче, едва забележимо на бялата риза… „Господин граф Виктор Хмара на телефона, моля.“ Да, звънтеше добре.
Слязохме от кораба в Мантон заедно с тях. Те вървяха пред нас с ракети в ръце. Тръгнахме по пътя, обграден от вили, напомнящи планински хижи, в които от много поколения вече романтичната буржоазия прекарваше почивката си. Понякога тези къщи се гушеха сред глогини или борчета. Вила „Иглика“, вила „Еделвайс“, „Дивите кози“, хижа „Мари-Роз“… Младежите свиха вляво към оградата на един тенис-корт. Жуженето и смеховете им стихнаха.
Ние свихме вдясно. На една табелка пишеше:
„Гран хотел «Мантон»“. Отделен път водеше нагоре към застлана с камъчета площадка. Оттам също се откриваше чудесна гледка, но много по-тъжна, отколкото от терасите на „Ермитажа“. От тази страна бреговете на езерото изглеждаха запустели. Хотелът бе много стар. В хола имаше зелени растения, изплетени от клони на индийска палма кресла и големи канапета, покрити с шотландска тъкан. През юли и август тук идваха на почивка семейства. Едни и същи имена се нареждаха в списъка, типично френски двойни имена: Сержан-Делвал, Атие-Морел, Пакие-Панар… Когато наехме стая, помислих, че „граф Виктор Хмара“ ще изглежда там като мазно петно.
Край нас някакво достопочтено семейство:
децата, майка им, баба им и дядо им, се готвеше да тръгне за плажа; носеха чанти, пълни с възглавници и хавлиени кърпи. Няколко младежи заобикаляха висок чернокос човек с военна риза цвят каки с разкопчана яка и със съвсем къса коса. Той се подпираше на патерици. Всички му задаваха въпроси.
Ъглова стая. Един от прозорците гледаше към площадката и езерото, другият — беше зазидан. Имаше голямо огледало и масичка с дантелена покривка. Легло с месингови пръчки. Останахме там, докато се спусна нощта.
Когато прекосявахме хола, ги видях как вечерят в трапезарията. Всички бяха с официални дрехи. Дори децата носеха вратовръзки или празнични рокли. А ние бяхме единствените пътници на палубата на „Адмирал Гизан“. Той прекосяваше езерото още по-бавно. Спираше пред празните кейове и продължаваше своя път, старата измъчена черупка. Светлините на вилите проблясваха под зеленината. В далечината прожектори осветяваха казиното. Сигурно тази вечер имаше празненство. Бих искал корабът да спре посред езерото или край някой от порутените пристани. Ивон беше заспала.
Често вечеряхме с Мейнт в Спортинга. Маси на открито, с бели покривки. На всяка от тях — лампи с по два абажура. Виждали ли сте снимката от вечерята и бала на „Малките бели легла“ в Кан от 22 август 1939 година и снимката, която нося винаги (на нея е баща ми сред едно изчезнало общество), направена на 11 юли 1948 година в казиното на Кайро през онази нощ, когато избраха за мис „Bathing Beauty“ младата англичанка Кей Оуен? Точно така, тези две снимки биха могли да бъдат направени в Спортинга през онази година, когато вечеряхме в него. Същият декор. Същите „сини“ нощи. Същите хора. Да, разпознавах някои лица.
Всеки път Мейнт обличаше смокинг с различен цвят, а Ивон рокли от муселин или коприна. Обичаше да носи болеро и шалове. Аз бях като наказан с единствения си фланелен костюм и с вратовръзката си от „Интернашънъл Бар Флай“. Отначало Мейнт ни водеше в „Сент-Роз“, нощно заведение на брега на езерото над Мантон-Сен-Бернар, по-точно във Воарен. Познаваше управителя, на име Пули, за когото ми каза, че бил изселен там. Но този тлъст човек с кротки очи беше сякаш въплъщение на добродушието. Не можеше да произнася някои букви. „Сент-Роз“ беше много „изискано“ място. Тук идваха същите богати летовници от Спортинга. Танцуваше се на една тераса със свод. Спомням си как притисках Ивон до себе си и мислех, че никога вече няма да мога да живея без уханието на кожата и на косата й, а музикантите свиреха ли, свиреха.