Стоманени кучета

— Е, добре, а защо тогава той седи сега тук съвсем сам?

Лицето на младежа беше сериозно: той си спомняше горестта на една съдба, участ — прекалено сложна, за да я разбере едно дете на нейната възраст.

— Той ставаше все по-бавен и по-бавен, докато загинаха и последните чудовища. Един ден дойде тук и донесе това свое последно куче. През онази есен той все още успяваше да ми намигне, когато идвах да го видя. Обаче на следващата пролет престана да се движи окончателно.

— Това е тъжно.

— Да.

След малко те се обърнаха и поеха пътя надолу по хълма, обратно към своя живот.