Сплавта на закона

— Малко е сложно, да.

— Както често обичат да казват Пътеследващите. След като са уточнили колко простичка е всъщност религията им.

— И това също е сложно — рече Уаксилий. — По свой простичък начин, разбира се. Вие сте Оцеленка, предполагам?

— Да, Оцеленка съм.

„Страхотно“ — помисли си Уаксилий. Какво пък, Оцеленците не бяха чак толкова лоши. Поне някои от тях. Той се изправи. Уейн продължаваше да си играе с куршума.

— Някой желае ли чай?

— Не. — Стерис, която преглеждаше документа, махна с ръка.

— Аз искам, ако обичате — обади се тихо Мараси.

Уаксилий стана да налее чай.

— Много хубави лавици — рече Уейн. — Ще ми се да имах такива. Брей, брей… хоп, ето че сме вътре.

Уаксилий се обърна. Тримата гости бяха вдигнали погледи към лавиците и в същия миг Уейн бе разпалил хроносплав и бе разгърнал забързваща сфера.

Сферата бе с диаметър около пет стъпки и обгръщаше Уейн и Уаксилий. Понеже имаше дългогодишен опит, Уаксилий успяваше да различи границите на сферата, които се забелязваха по лекото трептене във въздуха. За тези вътре в сферата времето течеше много по-бързо, отколкото за хората отвън.

— Е? — попита шепнешком Уаксилий.

— О, според мен мълчаливата е много сладка — отвърна Уейн също шепнешком. — Но на високата й хлопа дъската. Покварата да ме тръшне, ама си е точно така.

Хармс и двете жени изглеждаха замръзнали на местата си, почти като статуи. Уейн бе разпалил метала, за да им осигури няколко минути насаме.

Сферата можеше да е много полезна, макар и не по начина, по който биха предполагали повечето хора. Не можеше да стреляш от нея, всъщност можеше, но имаше някаква бариера, която въздействаше на преминаващите през нея предмети, така че куршумът се забавяше веднага щом достигне редовното времепротичане и се изместваше от първоначалния си курс. Това правеше уцелването почти невъзможно.

— Добра партия е — каза Уаксилий. — Идеална и за двама ни.

— Виж, друже. Само защото Леси…

— Не става въпрос за Леси.

— Ей, чакай! — Уейн вдигна ръка. — Не се нервирай.

— Не се… — Уаксилий си пое дъх и продължи малко по-бавно: — Не се нервирам. Но Леси няма нищо общо. Въпросът е за моите задължения.

„Проклет да си, Уейн. Почти се бях отучил да мисля за нея“. Какво ли щеше да каже Леси, ако можеше да го види какво прави? Най-вероятно щеше да се разсмее. Да се разсмее заради нелепата ситуация и от неудобство. Не беше ревнива, но може би защото никога не бе имала повод да ревнува. С жена като нея какво повече би могъл да иска Уакс?

— Става въпрос за моите задължения — повтори Уаксилий.

— В задълженията ти влизаше да спасяваш хора — отвърна Уейн. — А не да се жениш за тях.

— Уейн. Не мога да се върна към предишния си живот. Нищо няма да промениш с намесата си. Вече съм друг човек.

— Щом си решил да ставаш друг човек, не можа ли да си избереш някоя, която не е толкова грозна?