Отмъщение от отвъдното
- Автор: Конъли Джон
- Серия: Чарли Паркър #8
- Язык: болгарский
- Переводчик: Надежда Розова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Отмъщение от отвъдното». Краткое содержание книги:
— Не много добре. Носеше вълнена шапка, нахлузена ниско върху косата, а брадичката и вратът му бяха увити с шал. Нощта беше студена, ама не чак толкова. Беше по-млад от вас, към трийсетте може би. И малко по-висок. Късоглед съм, а не си носех очилата. Непрекъснато ги зарязвам на разни места. Трябва да си купя верижка. — Осъзна, че се е отклонил от темата, и отново се върна на нея. — Не си спомням много, освен че…
— Какво?
— Просто ми олекна, когато си тръгна. Караше ме да се чувствам неловко, и то не само защото беше на моравата ми и душеше около къщата ми. У него имаше нещо… — поклати глава Дюран. — Не мога да го обясня добре. Мога само да кажа, че не беше тукашен. Нищо повече. Не беше от такова място, сякаш не беше от никъде.
Огледах града, колите по улиците, светлините в баровете и в магазините близо до гарата, смътните силуети на хората, запътили се у дома при семействата си. Това бе нещо нормално, а мъжът на моравата му не бе част от него.
Беше се спуснала нощта. Уличните лампи осветяваха местата, покрити със замръзнал сняг, и той блестеше. Дюран потрепери.
— Пазете се, господин Паркър — предупреди ме той.
Ръкувахме се. Остана на стълбите, докато стигна до колата си, после отново ми махна и затвори вратата. Вдигнах поглед към прозореца със счупеното стъкло, но там не видях никого. Стаята беше празна. Който и да бе останал горе, нямаше форма. Привидението на момчето бе вътре в мен, където си е било винаги.
Четвърта глава
Вечерях с Ейнджъл и с Луис в барбекю ресторанта „Уайлдуд“ на „Парк Авеню“, недалеч от „Юниън Скуеър“. Трудно ни беше да изберем между „Уайлдуд“ и „Блу Смоук“ по-нагоре, на Двайсет и трета улица, но новото победи. Новото и очакваният от Луис фасул с парченца месо. Луис избира ресторантите в зависимост от количеството месо — може да го консумира дори с десерта. Така и така щял да умре от инфаркт, поне да било със стил!
Тези двама мъже, и двамата убийци, но само единият от тях, Луис, заслужаващ определението „роден убиец“, в момента бяха най-близките ми приятели. Не ги бях виждал от края на миналата година, когато бяха се забъркали в неприятности в северната част на щата Ню Йорк и аз бях тръгнал по следите им, за да видя дали не мога да помогна. Историята не приключи добре и оттогава малко се поотчуждихме, но не от лоши чувства, а защото Луис се притесняваше поради евентуалните последици от случилото се и не искаше то да ме злепостави. В крайна сметка, когато Луис се смееше, светът невинаги се веселеше заедно с него. Напротив, когато Луис се смееше, светът се озърташе, за да провери кой е паднал и се е набучил на нещо остро.
Винаги ми бе забавно да наблюдавам как Ейнджъл и Луис ядат ребърца, отчасти защото сякаш настъпваше размяна на ролите. Луис — висок, чернокож и облечен като манекен в магазин, внезапно решил да избяга и да си потърси по-хубаво място — нагъваше ребърцата си като човек, който се опасява, че всеки момент ще му вземат чинията, и затова трябва да изяде колкото може повече за колкото може по-кратко време. Ейнджъл, от друга страна, беше нисък и бял (или, както казваше самият той, „белезникав“), а дрехите му винаги изглеждаха така, все едно не само той, ами и други хора са спали, облечени с тях. Чоплеше храната си изключително изискано, както би правила малка птичка, ако можеше да стиска в ноктите си късо ребърце. Сърбаха бира. Аз отпивах от чаша червено вино.
— Червено вино — отбеляза Ейнджъл, — в ресторант за ребра. Знаеш ли, ние сме гей, обаче дори на нас няма да ни хрумне да пием червено вино в кръчма с ребра.
— В такъв случай, ако бях гей, явно щях да съм много по-изискан хомосексуалист от вас. Всъщност аз съм по-изискан от вас въпреки сексуалните си предпочитания.
— Няма ли да ядеш? — попита Луис и посочи с върха на едно почти оглозгано ребърце скромната купчинка кости в чинията ми.
— Не съм гладен — отвърнах. — Пък и като ви гледам вас, двамата, се замислям дали да не стана вегетарианец, или пък повече да не вкуся нито залък. Поне на публично място и с вас двамата.
— Че какво не ни е наред, мамка му? — Ейнджъл прозвуча смайващо оскърбено.
— Ти ядеш като бабичка, а той — все едно тъкмо са го измъкнали измежду мамутите от ледниковата епоха.
— Искаш да се храним с нож и вилица ли?
— А умеете ли да си служите с тях?
— Не ме предизвиквай, господин Изискан. Ножовете тук са остри.
Луис дояде и последното ребърце, изтри лице със салфетката си и се облегна с доволна въздишка. Ако сърцето му можеше да въздъхне облекчено, щеше да последва примера му.