Пентаграм
- Автор: Славов Атанас П.
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Дружество на българските фантасти „Тера Фантазия“, фондация „Човешката библиотека“
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Пентаграм». Краткое содержание книги:
на лицето
Атанас Петков Славов
Лицето е родено в Бургас в семейство на нормални граждани. От малък е забелязан да се занимава с фантастика и други вредни за общественото спокойствие дейности. Има опасната амбиция да създава клубове, в които събира себеподобни. Пише и рисува неугодни на Системата текстове и картини, където поставя под съмнение статуквото в името на някакво въображаемо общочовешко и хуманно бъдеще. Зад граница е забелязан да получава разни награди от съмнителни организации, като Eurocon, Соцкон, World SF, Writers of the Future и други подобни. Диагностициран е с психозата, че действията му имат някакво отношение към бъдещето. Като резултат от тази мания е предизвикал и продължава да предизвиква появата на сборници и периодични издания, в които дава трибуна на други като него.
Заключение:
Наблюдаваният субект несъмнено е вреден за социалното храносмилане и демонстрира невъзторжено отношение към Системата. Препоръчва се елиминиране, но може да се остави на естествено отпадане поради икономически или възрастови причини.
Аналитик на ОБОР: Игрек Хиксов
(Отдел за борба с организираната реалност)
Аркс!
Нещо се случи. За пръв път тази нощ Баюн управляваше тялото си дотолкова, че да може да вдигне глава и да се огледа. Да вдигне глава вътре в себе си, да се огледа вътре в себе си и да разбере, че този странен звук е прозвучал там. И това е бил викът на Предписанието – вопъл на отрицание, на констатация, че всичко това, което пръстите са разгръщали, а очите прочитали и преценявали, не е необходимото.
И Предписанието заглъхна. Избяга като пребит фил в най-далечния ъгъл на душата му. Опустошен и вдървен, Баюн затвори сейфа, с остатъчно съзнание и остатъчна воля върна кодовия циферблат в старото му положение, включи алармената система и излезе. Край дивана, където спеше Йохат, поспря, облече се, взе от бюрото ù лист и молив и написа: „Скъпа Йохат, извинете, че ви оставям, но държа да се прибера в къщи. Надявам се, че сте спали добре. Баюн.“ После постави листа до възглавницата ù така, че да го види веднага след като се събуди. Излезе в коридора, внимателно и безшумно затвори вратата. И побягна под безразличната светлина на дежурните лампи, през застиналите геометрични гърчове на коридорите, по паркета, потъмнял от дисциплинирани стъпки. Баюн бягаше към изхода, обвит от оловна задуха, бягаше по-далеч от извършеното неизвестно защо, неизвестно с каква цел, недостигната цел… Предписанието не се намеси, не попречи на ужаса. Напомни му само да забави тичането, да го намали до военна крачка, за да премине покрай постовия, без да внушава подозрение.
Дълбокият нощен хлад направи това, което Баюн бе очаквал от Предписанието – донесе успокоение. Не пълно, но поне някакво. Във всеки случай не изпитваше повече нужда да бяга. Не му се прибираше. За пръв път пилотът поиска да се напие до безсъзнание. Може би това щеше да го спаси от бавно сковаващата бездънна самота.
Огледа се. Наоколо нямаше никой, който да изкаже мнение за действията му. Трябваше да решава всичко сам. Седна на тротоара. Беше късно, прозорците бяха тъмни, светеха само витрините. Точно срещу него двама усмихнати манекени си протягаха един на друг модерен колан и елегантна чанта. Баюн изпита непреодолимо желание да запрати по тях два-три камъка. Спря го само тяхната липса. Върна се към мисълта за алкохола и паметта му започна да изравя от склада си нощните заведения на Вечинт. Най-близо се намираше бар „Надежда“.
В нощното заведение зеленият камулов дим се събираше под тавана и придаваше на осветлението плуващи оттенъци. Както винаги, Баюн се задави, но решително продължи навътре. Барът не беше пълен. Програмата за щастие отдавна беше свършила. Все пак свободни маси нямаше – край всяка седяха поне двама-трима души. Впрочем Баюн си даде сметка, че не търси свободна маса. Трябваше му сам човек, срещу когото би могъл да седне, да заговори. Независимо за какво. Поръча си коктейл и докато чакаше, огледа залата. Близо до празната сцена видя това, което му беше нужно. Масата беше малка, долепена до стената. Освен самотния си клиент можеше да приюти само още един човек. Баюн взе коктейла си, приближи се и бавно попита:
– Свободно ли е?
– Разбира се – радушно реагира мъжът. – Аз не съм тукашен и няма кого да очаквам.
Стратегът се намести на удобния стол и огледа събеседника си. Именно събеседник – той беше точно от този тип хора, които предразполагат към разговор – близък, приятелски и откровен, какъвто може да бъде само разговорът със случаен непознат.
– Как ви се вижда столицата? – започна с най-баналния въпрос, защото чувстваше, че е все едно как ще започне.
– Чудесна е – с готовност реагира мъжът. – Въпреки войната. Впрочем, аз за последен път бях по време на Прелома, тогава нямаше бомбардировки, но бяха страшни пожари, не ти е работа…
– Вие участвахте ли в битките? – заинтересува се Баюн.
– Малко. Аз съм южняк от Сисант. Може да го знаеш – малко градче край Сиса. Бях млад, смятах, че светът може да се оправи и че тая работа няма да мине без мен – горчиво се засмя мъжът.
– Сигурно сте разбирали историческата нужда да бъдат изгонени Едносъщните? – Баюн рязко усети, че повтаря лозунги. Учуди се защо досега никога не е разбирал това.
– Вятър разбирах! В Сисант Едносъщните бяха почти невидими – там всички си оставаха староверци. Сигурно така и щях да я карам, ако не бях дошъл тук да уча занаят. Научих го, автомобилен техник станах, парни турбини оправям, газови системи и какво ли не. И там, в работилницата, научих това-онова, влязоха ми едни мухи главата…