Четири пътя към прошката
- Автор: Гуин Урсула К. Ле
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Кръстева
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Четири пътя към прошката». Краткое содержание книги:
— Нахален мързеливец — каза му тя. — Ама си умно животно.
Беше свил ужасен мраз. „Ако се подхлъзна на леда и си счупя крак, никой няма да мине с дни — помисли си жената. — Ще се просна тук и ще умра от бялата смърт за няколко часа. Е, хайде, хайде, нали съм в Божиите ръце. Така и така ще издъхна след някоя и друга година. Само ми помогни, Господи, да се добера до селото, да се стопля малко!“
Щом стигна, тя постоя доста край печката в сладкарницата, като изслуша разни клюки. После направи същото и в павилиона за вестници, където се зачете в стари съобщения за война, избухнала в източната провинция. Роднините на Айид и на Уада я разпитаха как е вождът. Поръчаха й да иде до къщата на наемодателя си Кеби, понеже имал нещо за нея. Беше приготвил пакет евтин безвкусен чай. С искреното желание да му даде възможност да стори добро за душата си, Йос му изрази своята благодарност за подаръка. Разбира се, и той я попита за Аберкам. Старият вожд бил болен, вярно ли е? Ах, значи се е оправил? Кеби любопитстваше, тя му отвръщаше с безразличие. „Лесно е да живееш в мълчание — мислеше си. — Това, което не мога, е да търпя тези гласове.“
Никак не искаше да напусне топлата стая, но чантата й бе по-тежка, отколкото можеше да носи, а плъзгавите места щяха да се забелязват трудно, когато се стъмни. Жената се сбогува, премина отново през селото и хвана пътя сред блатата. Беше станало твърде късно. Слънцето бе слязло ниско над хоризонта, скрито зад облак на иначе ясното небе, сякаш скъпеше дори и половин час лъчиста благодат. Тя крачеше бързо, мечтаейки да се прибере по-скоро у дома край огъня.
Гледаше пред себе си, за да не се подхлъзне, и затова в първия момент чу гласа. Позна го и си каза: Аберкам пак е полудял! Той тичаше насреща й и крещеше. Тогава спря, защото се уплаши от него, ала човекът викаше нейното име.
— Йос! Йос Седеуи! Няма страшно! — задъхваше се той, устремен право срещу нея: едър, див мъж, целият мръсен, с кал и лед върху посивялата коса. Ръцете му бяха черни, дрехите — също, и само очите му се белееха смътно.
— Махай се! — рече тя. — По-далеч от мен!
— Съвсем не е фатално — бъбреше Аберкам. — Но къщата, къщата…
— Какви ги говориш?
— Твоята къщурка изгоря. Видях я. Бях тръгнал към селото и мярнах, че пуши над тресавището…
Вождът продължи да разказва, обаче клетницата стоеше вцепенена, без изобщо да го чува. Спомни си, че бе затворила вратата. Никога не заключваше, ала днес спусна резето и Губу нямаше как да излезе. Любимият приятел беше вътре в стаята. Представи си светлите очи, изпълнени с отчаяние; слабия мяукащ глас…
Йос побърза напред. Той й препречи пътя.
— Остави ме да ида там. Трябва да мина — тя сложи пазарската чанта на земята и понечи да се затича.
Аберкам сграбчи ръката й и я спря с такава сила, сякаш я заля морска вълна. Едрото му тяло и мощният му баритон я обгръщаха отвсякъде.
— Всичко е наред. Котаракът е добре, сега се намира у дома — обясняваше той. — Чуй ме, Йос, чуй ме, моля те! Къщата изгоря цялата. Котаракът е спасен.
— Но какво е станало? — извика жената вбесена. — Остави ме да ида! Нищо не разбирам!
— За Бога, помълчи — примоли се вождът и пусна нейната длан. — Ще минем оттатък, ще видиш. Няма какво толкова да се гледа.
Тя тръгна с него разтреперана, докато мъжът й разказваше за нещастния случай.
— Чудно как е пламнала? — попита той. — Умът ми не го побира…
— Някаква искра.
— Запален ли си оставила огъня? Ами да, при такъв кучешки студ. Забелязах, че коминът е каменен. Ех, причината може да бъде дърво, дъска на пода или слама. Всичко е опасно в тая суша, нали е изсъхнало без дъжд. Господи, рекох си, Йос би могла да е вътре! Видях огъня, както пресичах тресавището, и моментално се озовах пред твоя праг. Дори не знам по какъв начин съм отишъл, все едно че прелетях. Блъснах вратата — заключено, пак я напънах и тя се откърти. Цялата задна стена и таванът бяха в пламъци. Беше тъй задимено, че не успях да разбера дали си там. Влязох, животното се бе скрило в ъгъла. Спомних си как ти тъгуваше, когато другото умря, и се помъчих да го хвана, обаче то се стрелна навън като светкавица. Огледах се: няма никой. Тъкмо да изляза и покривът се срути — Аберкам се засмя, див, възторжен. — Удари ме по главата, виждаш ли тук? — Той се наведе, ала жената не беше толкоз висока, че да му зърне темето. — Докопах едно ведро и се опитах да хвърля вода на предната стена, да запазя нещичко, ако може. Но после проумях, че е безполезно; всичко тънеше в буен огън, нищо не оцеля. Тръгнах по пътеката, а животинчето, твоят любимец, чакаше горе ужасено. Взех го и като не знаех какво да правя, изтичах вкъщи и го оставих у нас. Залостих вратата, в безопасност е. След това си помислих, че сигурно си отишла в селото, и хукнах да те пресрещна.