Разединени равнини
- Автор: Чайковски Адриан
- Серия: Сянката на умелите #2
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Разединени равнини». Краткое содержание книги:
— Интересен двубой.
Пиреус присви очи.
— Двубоят не е свършил.
— Напротив. — По-възрастният мъж се оттласна от стената и Пиреус видя бойната ръкавица на дясната му ръка — кожа с метални плочки и половинметрово острие, което стърчеше като нокът на хищна птица между кокалчетата му. Това беше предпочитаното оръжие на богомолкородните от старите времена, а миг по-късно Пиреус позна и брошката, която мъжът носеше на ревера си — кръг, пресечен с меч.
— Оръжемайстор — отбеляза той и си пролича, че никога не е срещал такъв очи в очи.
— Все още ни има — потвърди мъжът. — А ти ще я оставиш на мира, Пиреус.
— Тя е паяк — процеди през зъби Пиреус и лицето му се изкриви в гримаса. — При следващия сблъсък ще й видя сметката, нямай грижа, а тогава мечовете ще са от истинска стомана.
— Не, няма да го направиш.
Младият дуелист тръсна глава. Разбираше, че пропуска нещо.
— Ама ти да не би да я защитаваш? Тя е паякородна кръв. Тя е наш враг.
— Тя е моя кръв, момче — каза му по-възрастният мъж и замълча, давайки време на думите да стигнат до съзнанието му.
Първоначалното объркване, изписало се по лицето на Пиреус, бавно се изроди в неприкрит ужас.
— Но тя…
— Какво, момче? Имаш някакъв проблем с мен? Бас ловя, че ти се иска да ме предизвикаш.
— Дори не знам кой си.
— Аз съм Тисамон. Брошката и нокътя съм ги спечелил заслужено, а онова момиче е моя кръв. Имай тези неща предвид, преди да си казал още нещо.
Името явно не беше непознато за младежа. Беше го чувал в дуелистките кръгове в Колегиум. Преди време и Тисамон се беше заигравал с уменията си също като него.
— Затова би било глупаво да търсиш разплата — добави Тисамон. — Ближи си раните и се поучи от грешките си в боя, но тръгнеш ли след Тиниса с истинско острие…
— Ти ще си там — довърши вместо него Пиреус. С отвращение.
Тисамон се усмихна едва-едва.
— Не би било нужно. Тя ще е там.
— Защо е това бързане? — възнегодува Че. Едва беше излязла от Форума на умелите и бързаше да поздрави Тиниса, когато налетя на един от агентите на чичо си. Едрият мравкороден на име Балкус, който в Хелерон изглеждаше неделима част от нелицеприятния мизансцен на града, тук, на фона на спретнатия Колегиум, беше жалка гледка в разнобой с всичко наоколо.
— Ако се движиш бързо, е по-трудно да те проследят — каза той, без да навлиза в подробности, и Че, волю-неволю, продължи да подтичва след него.
Странно беше да се върнеш, след като си видял всичко, което беше видяла тя. Колегиум със своето спокойствие, с дребните си противоборства, с любовта си към науката приличаше на куклено представление, чийто параван може да бъде съборен всеки момент и хаосът зад него да излезе на бял свят. Че знаеше, че Стенуолд иска да говори пред Събранието и че оттам го спъват с всички възможни бюрократични пречки; знаеше също, че чичо й не е заложил всичко на добрата воля на колегиумските управници и че работи паралелно върху други свои планове. Не й беше казал какви са тези планове, нито каква е нейната роля в тях и дори дали има такава. Вместо това или се затваряше със Скуто, или кръстосваше града с неясна цел, придружаван от Балкус или Тисамон в ролята на охрана. Разходките му навярно целяха да объркат агентурната мрежа на противника, но истината бе, че успяваха да объркат и нея.
Дали и самата тя не беше под наблюдение? Плъзна поглед по лицата наоколо, но Колегиум беше космополитен град и местните бръмбарородни охотно приемаха хора от целите Равнини и отвъд. Дори тук, докато следваше с бърз ход Балкус по Холдрианския път към пазара за метали, Че съзираше представители на всяка раса, която наричаше Равнините свой дом, плюс истински коктейл от полуродни, както и неколцина от непознати за нея раси, пришълци от далечни земи. Всеки от тях можеше да е имперски агент — както онзи осороден, който прелистваше книга от сергията с преоценена стока пред книжарничката на ъгъла, така и някой с нищо незабележим бръмбаророден продавач на подпалки. Всъщност, второто беше по-вероятно.
Странно беше това чувство, едновременно вълнуващо и тревожно, че може би е достатъчно важна, за да я наблюдават.
Балкус свърна без предупреждение към дюкяна до книжарничката, но когато Че понечи да го последва, той й даде знак да продължи по Холдриан. Без никаква представа какво се очаква от нея, Че закрачи бавно, все по-оклюмала през навалицата. След малко Балкус цъфна отново до нея.