Защитения

– Защо не? – попита Арлен. – Може би повече хора щяха да оцелеят миналата нощ, ако всички мъже имаха брадви и копия...

– И те щяха да са също толкова мъртви – довърши Джеф. – Има други начини да предпазиш себе си и семейството си, Арлен. Мъдрост. Благоразумие. Смиреност. Не е смело да водиш битка, която не можеш да спечелиш.

– Кой ще се грижи за жените и децата, ако всички мъже бъдат унищожени от ядроните, докато се опитват да убият това, което не може да бъде убито – продължи той. – Кой ще сече дърва и ще строи домове? Кой ще ловува, пасе животните, сади и коли? Кой ще запложда жените да раждат деца? Ако всички мъже умрат, ядроните печелят.

– Ядроните вече печелят – промълви Арлен. – Ти все казваш, че от година на година градът оредява. Побойниците идват отново и отново, когато не им отвръщаш.

Той вдигна очи към баща си.

– Не го ли усещаш? Понякога не ти ли се иска да се бориш?

– Разбира се, че ми се иска, Арлен – отвърна Джеф. – Но не и без причина. Когато има смисъл, когато наистина има смисъл, всички мъже искат да се бият. Животните бягат, когато могат, и се бият, когато трябва. Хората не са по-различни. Но този дух трябва да излиза наяве само когато е наложително.

– Но ако навън с ядроните беше ти – каза той, – или майка ти, заклевам се, щях да се бия като луд, преди да им дам да те доближат. Разбираш ли разликата?

Арлен кимна.

– Мисля, че да.

– Браво – каза Джеф и го стисна за рамото.

Тази нощ сънищата на Арлен бяха изпълнени с картини на хълмове, които докосваха небесата, и езера, достатъчно големи, за да сложиш цял град на повърхността им. Видя жълти пясъци, които се простираха докъдето му стигаше погледа, и оградена със стена крепост, скрита сред дърветата.

Но видя всичко това през пролуката между два крака, които се люлееха лениво пред очите му. Погледна нагоре и видя как собственото му лице става лилаво в примката.

Сепна се от съня си, а сламеникът му беше влажен от пот. Все още беше тъмно, но хоризонтът бе бледо озарен и там небето с индигов цвят червенееше. Запали недогорелия остатък от свещ, навлече си гащеризона и с препъване се отправи към общата стая. Намери си една коричка да сдъвче, докато вадеше кошницата за яйца и каните за мляко, за да ги подреди до вратата.

– Станал си рано – каза глас зад него. Той се обърна стреснато и видя втренчената в него Норийн. Мария още спеше на сламеника си, но се мяташе в съня си.

– Дните не стават по-дълги, докато спиш – каза Арлен. Норийн кимна.

– Така казваше и мъжът ми – съгласи се тя. – Бейлсови и Кътърови не могат да работят на свещ, както Скуерсови, викаше той.

– Имам много за вършене – каза Арлен, докато надничаше зад капака на прозореца за да види, колко време му остава преди да може да прекоси защитите. – Жонгльорът ще изнася представление по пладне.

– Разбира се – съгласи се Норийн. – Когато бях на твоята възраст, жонгльорът бе най-важното нещо на света и за мен. Ще ти помогна с домашните задължения.

– Не е нужно да правиш това – каза Арлен. – Татко казва, че трябва да си почиваш.