Безпощадно

Хана затвори очи и започна да прехвърля през ума си останалите възможности за това кой би могъл да е А. В началото Истинската Али й се струваше много реална възможност. Сигурно беше оцеляла по някакъв начин в пожара и падането от гарвановото гнездо и се беше върнала да ги тормози. Но след като Хана вече знаеше, че момичето, което бяха убили, е Табита, тя осъзна колко налудничава е мисълта, че Али е успяла да се измъкне от къщата в Поконос. Но кого още бяха наранили? Кой беше станал свидетел на случилото се в Ямайка и кашата, която Хана бе забъркала с Патрик, и Бог знае още какво?

— Хана?

Тя вдигна замаяно очи. Всички бяха станали и излизаха от стаята. Баща й се беше надвесил над нея със загрижено лице.

— Добре ли си? Изглеждаш ми малко… бледа.

Хана погледна към отворената врата. Кейт и Изабел се отдалечаваха към кухнята. Останалите от екипа бяха изчезнали.

— Всъщност можеш ли да ми отделиш минутка? — попита Хана.

— Разбира се. Какво има?

Хана си прочисти гърлото. Тя никога не би разказала на баща си за Табита, но имаше едно нещо, за което би могла да си признае, преди А. да го е разгласил.

— Ами става въпрос за това, което каза преди малко — че трябвало да ти разкрием грозните си тайни.

Между веждите на господин Мерин се оформи бръчка.

— Да…

— Ами… мисля, че трябва да ти кажа нещо.

Хана се обърна с гръб към него и му разказа цялата история. За Патрик. Как е била сигурна, че той наистина вярва в нея. Как гадно се усмихвал, когато й показвал разголените снимки.

— Наистина се уплаших, че ще ги публикува в интернет — каза тя и погледна към купчината навити рекламни постери в ъгъла. — Притесних се, че ще те съсипе. Затова взех парите от сейфа. Не знаех какво друго да направя. Не исках да унищожа кампанията ти.

След като завърши, в стаята настъпи тягостна тишина. Клетъчният телефон на господин Мерин изпиука, но той не отиде да провери какво има. Хана не смееше да го погледне. Чувстваше се изпълнена със срам и ненавист към себе си. Това бе дори още по-зле от онзи път, когато Тяхната Али беше хванала Хана да повръща след обилен гуляй в къщата на баща й в Анаполис.

Изведнъж болката я връхлетя. Тя изхлипа жално. Раменете й се разтресоха. След миг чу баща си да въздъхва.

— Хей. — Той сложи ръка на рамото й. — Хана. Не плачи. Всичко е наред.

— Не, не е — избъбри тя. — Съсипах всичко. И сега ти пак ме мразиш.

— Пак ли? — Господин Мерин се отдръпна назад и се намръщи. — Никога не съм те мразил.

Хана шумно подсмръкна и вдигна поглед към него. Да бе, да. Баща й вирна брадичка.

— Искам да кажа, че съм изненадан. И леко шокиран. Но беше много смело от твоя страна да си признаеш нещо, с което не се гордееш. Само че защо изобщо си отишла в апартамента на някакъв си непознат, който да те снима? И защо не дойде при мен, когато това се случи?