Къщата на Звяра

— Боже опази! Достатъчно се занимавах с тези безочливи, невъзпитани, вулгарни копелета преди десет години. Никога повече! За бога, не!

— На кого преподавате сега?

— На елита — той пусна кафемелачката. — Висш ешелон — Американски сили. Преподавам американска литература.

— А те не са ли вулгарни?

— Техните псувни не са отправени по мой адрес.

— Да, има разлика — каза Джуд.

Той наблюдаваше как мъжът сложи с лъжица от смлените зърна във филтъра на машината за кафе и я включи.

— Голяма разлика. Ще седнем ли?

Отидоха във всекидневната. Лари се разположи на дивана. Джуд седна на стол с облегалка, но не се облегна.

— Наистина се радвам, че се отбихте при мене, Джаджмънт.

— Защо не ми викате Джуд?

— А защо не Джадж7?

— Аз дори не съм юрист.

— Ако съдя по външния ви вид, навярно сте добър съдник. На човешкия характер, на положението, на това какво е добро и какво е зло.

— И познахте всичко това по външния ми вид?

— Разбира се. Значи, ще ви наричам Джадж.

— Добре.

— Кажете ми, Джадж, какво ви накара да дойдете и да почукате на вратата ми?

— Чух писъка.

— Разбрахте ли, че е предизвикан от кошмар?

— Не.

— Може би решихте, че някой ме убива?

— Тъкмо това си помислих.

— И въпреки опасността дойдохте. При това невъоръжен. Вие сте смел човек, Джадж.

— Едва ли.

— Или може би сте виждали толкова страшни неща, че възможността да се сблъскате с един прост убиец ви изглежда дреболия.

Джуд се засмя.

— Да, сигурно е така.

— Както и да е. Аз действително се радвам, че дойдохте. Срещу ужасите на нощта няма по-добра противоотрова от приятелско лице.

— Често ли ви спохождат кошмари?

— Почти всяка нощ през последните три седмици. За двадесет и една нощи аз съм имал кошмари деветнадесет нощи поред. Трябва да ви кажа, че ми изглеждат като години.

— Разбирам ви.

— Понякога се чудя, дали изобщо някога съм живял без кошмари. Разбира се, че имаше и такова време. Аз не съм луд, нали ме разбирате, само съм разстроен. Нервен съм. Много. Ужасно нервен бях и съм. Но защо твърдите, че съм побъркан?

— Не съм казал такова нещо.

— Не, разбира се, че не — той се усмихна с крайчеца на устата. — Това е Едгар Алан По. От разказа „Сърцето-издайник“ — за един друг нещастен човек. Нещастен до умопобъркване. Аз приличам ли на умопомрачен?

— Изглеждате уморен.

— Цели деветнадесет нощи!

— Знаете ли какво е предизвикало кошмарите ви? — попита Джуд.

— Сега ще ви покажа — той извади една изрезка от вестник, която лежеше на масата, под списание „Таим“. — Прочетете това, докато донеса кафето.