Пясъчните войни. Книга втора (Поздравът на чуждоземеца. Да отвърнеш на огъня. Предизвикателството прието)
- Автор: Ингрид Чарльз
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 9545857498
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Боевая фантастика
Электронная книга - «Пясъчните войни. Книга втора (Поздравът на чуждоземеца. Да отвърнеш на огъня. Предизвикателството прието)». Краткое содержание книги:
ДА ОТВЪРНЕШ НА ОГЪНЯ
ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВОТО ПРИЕТО
Тялото й се разтърси от поредната тръпка. Той отново й протегна ръка.
— Ела — рече й. — Да потърсим Джек. Сигурно ще ти стане по-добре, когато го открием. И за двама ни ще е по-добре.
— Джек не е тук — поклати тя глава.
— Глупости. Може би още не са го събудили.
Амбър го изгледа втренчено.
— Колин, Джек отказа да се подложи на хибернация. Той не е тук. — След това добави тихо: — Струва ми се, че сме разкачени от кораба. Ето защо медицинският екип не ни позволява да се прехвърлим в другите помещения. Разполагаме само с криогенния отсек и три малки зали.
— Разкачени? Искаш да кажеш, че се носим в свободен полет?
— Така смятам. Джек спомена, че целият криогенен отсек е устроен като спасителна лодка. Вероятно се е случило нещо, но няма да ни го кажат, докато не събудят всички. — Едва сега термоодеялото започна да действа. Обгърна я топлина, после тялото й започна да гори и тя пусна одеялото на пода. Беше я яд на Джек, че я е изоставил така. Нима не й вярваше — и защо? Дали по някакъв начин не е узнал, че мисията и на Бития бе да го убие? И макар че онзи туземец Хусиах бе успял да я отърве от внушената й задача, той също така бе извадил на повърхността способността й да убива със силата на мисълта. Дали Джек бе разбрал за дебнещата го по-рано опасност? Ако знаеше, тогава какво? Нима се съмняваше в чувствата й? Тя разтърка очи и се опита да прогони страховете си.
Преди да успее да каже нещо, към тях се приближи млад мъж, отделил се от групата в центъра на помещението. Носеше тъмносинята униформа на доминионски Рицар. Имаше светлоруса коса, още по-светла на фона на униформата, сини като езера очи и бледа кожа, изпъстрена с лунички от битианското слънце. Когато застана до нея, лицето му изглеждаше разтревожено. За миг той и Скиталецът се спогледаха. В началото като че Рицарят се канеше да заговори Колин, но след кратко колебание се обърна към нея.
— Добре ли сте?
Амбър го изгледа. Опита се да потисне надигащия се в нея гняв, но Роулинс го усети. В сините му очи се мерна болка. Тя поклати глава.
— Съжалявам, Роулинс. Джек го няма.
— Зная, госпожице. Командирът ми каза, че ще остане буден.
— Казал ти е? — Амбър смяташе, че само тя е в течение.
— Да, госпожице. Той предполагаше, че е възможно да си имаме неприятности с Дракската лига. И ако се съди по случващото се в момента, явно се е наложило да бъдем отделени от кораба предварително. Ако питате мен, това са точно неприятностите, които той очакваше. — Докато говореше, страните на Роулинс поруменяха.
Колин се намръщи. Неговите лунички, за разлика от тези на Роулинс, бяха постоянни.
— Каква е обстановката?
— Разполагаме със запаси от въздух, вода и храна за десет дни. Или малко повече, ако не проявяваме излишна активност. Летим на автопилот, но без навигационно оборудване няма да можем да променяме курса. — Роулинс трепна и отново премести поглед към Амбър. — Дойдох да проверя дали не мога с нещо да помогна. Бих искал… да се грижа за вас.
Амбър вдигна очи, за да срещне неговите.
— Както казах, няма ми нищо — заяви тя.
— Сигурна ли сте? — Той се наведе и вдигна падналото й одеяло. — Някои понасят доста тежко хибернацията.
— Не и аз — отвърна навъсено Амбър.
Роулинс се обърна към възрастния проповедник.
— Свети Колин?
— Нищо ми няма, но ви благодаря, лейтенант.
— Сър, не съм имал възможността да изразя пред вас признателността си, но ми съобщиха, че сте ми спасили живота.
Лицето на преподобния придоби унесен вид.
— Щастлив съм, че можах да ти помогна. Ти също ми се притече на помощ в труден момент.
— Да, сър. Не помня много, предполагам, че съм действал прибързано… но се радвам, че сега съм тук с вас. — Роулинс се изпъна, сякаш се готвеше да отдаде чест. — Винаги на ваше разположение.
Колин почака лейтенантът да се отдалечи, после се засмя.
— Кое е смешното? — попита го Амбър, потънала в мрачни мисли.
— Ох, мила, ти си виновна. Изгубил си е ума по теб.
— По мен ли? Ох, Боже! — Проследи с поглед Роулинс, който приближаваше групата на Рицарите. Не каза нищо повече, загърна се по-плътно в одеялото и седна на пода. Малко след това към тях се насочи Джонатан. Колин го видя и въздъхна.