Кулата върху разлома
- Автор: Ирвин Ян
- Серия: Взор през огледалото #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Кулата върху разлома». Краткое содержание книги:
Само Каран може да го спаси, но тя не знае способна ли е да помогне и на себе си. Тенсор иска смъртта й, а другите се опитват да я заловят и да се възползват от дарбата й за усет, докато каронът Рулке надвисва като мрачна сянка от затвора си в Нощната пустош.
Лъжовното Огледало пази знания, за които светът може само да мечтае. Как ще го употреби Тенсор в решаващия сблъсък? Дали и Лиан ще бъде покварен от Огледалото? Или то ще предаде всички накрая?
Говореше му като на дете.
— Добре де! — промърмори той също с тона на капризно хлапе.
Вдигна Мейгрейт, намести я по-удобно в ръцете си и закуцука. Фейеламор го изпроводи с поглед.
— Какви ги върша? — попита се гласно. — Момчето си е изгубило ума, а и аз не съм по-добре.
Дъждът се засили. По улицата отекна тропотът на маршируващ отряд. Още войници! Тя събра смелост да стане, но краката не я държаха. Пльосна по корем в залата и пропълзя зад вратата. Там остана да лежи замаяна, без да брои отлитащите мигове. Сепна се от жален глас навън.
— Стара майко? Къде отиде, стара майко?
— Тук съм! — обади се задъхана.
Младежът я вдигна с лекота и я изнесе под проливния дъжд. Домът му не беше близо, а и се тътреше все по-бавно. Фейеламор отново загуби представа за времето. Младокът се подхлъзна за кой ли път и тя се изтърси болезнено, но и това не пропъди налягащото я безразличие.
— Съжалявам, стара майко. Много съжалявам.
Не помнеше нищо след тези негови думи.
Очите на Мейгрейт се отвориха полека. Почувства се отпаднала и замаяна, сякаш бе проспала цяла седмица. Едната буза я смъдеше. Напипа голям оток, но не помнеше как се е ударила. Вторачи се в пъстро оцветените гипсови декорации по тавана, тук-там откроени с позлата. Видя, че е сложена на огромно легло с рамка от кедрово дърво и застлано с кремави ленени чаршафи, но и те бяха мокри като дрехите й. Прозорците на дългата стая бяха закрити със завеси от син плюш, в камината отсреща пламтяха цепеници. До леглото имаше масичка с наредени хляб, плодове и гарафа с жълто вино.
Мейгрейт се опомняше бавно, озадачаваха я пролуките в паметта. Съдбата май бе подхванала жестока игра с нея, мяташе я от един ужас в друг, отнемаше й току-що намерени приятели, все не й позволяваше да проумее какво се случва, не допускаше тя сама да избира посоката на живота си. Щом Мейгрейт дръзнеше да си въобрази, че донякъде разбира света, той тутакси се преобръщаше с главата надолу.
Посегна да вземе къшей хляб. В главата й затуптя болка и тя изохка. Не усещаше протегнатата ръка като част от тялото си. От кресло до камината сякаш в отговор долетя пъшкане.
— Фейеламор! — смънка Мейгрейт. — Ти ли ме пренеса тук?
— В известен смисъл. — Гласът беше още по-вял от нейния. — Как си?
Мейгрейт се надигна.
— Всичко ме боли, а главата ми все едно е пълна с памук. Ако е прилошаване след магия, по-гадно нещо не съм преживявала досега. Дори не помня…
— Значи сме еднакво закъсали.
Мейгрейт се взря в господарката си. Фейлемите обикновено маскираха с козметика или илюзия своя облик, различен от външността на коренната раса. Но сега се виждаше как кръвта тече във вените под полупрозрачната кожа на Фейеламор. Дори Мейгрейт не я бе зървала с толкова неприкрита външност. Господарката й беше най-великата майсторка на илюзиите в цял Сантенар, гласът й можеше да прозвучи всякак според нейните желания. Сега от него бе останал само немощен задавен шепот.
Както неведнъж до този ден, Мейгрейт се замисли и за своята външност, отличаваща я от фейлемите. Наглед принадлежеше към коренната раса, но я отличаваха очите, които смущаващо меняха цвета си от алено до индиговосиньо според светлината. Все още не знаеше нищо за произхода си и това беше най-тежкото мъчение за нея. Фейеламор отказваше да говори за родителите й, сякаш пазеше стъписваща и позорна тайна.
Господарката й промълви:
— Тенсор взе Огледалото. Помниш ли това?
— Помня как назова името ми пред Събора. Приближих се до парапета на галерията и от този миг насетне в паметта ми няма нищо.
— Туркад е превзет! — избълва Фейеламор. — Войските на Игър са навсякъде. Изложени сме на голяма опасност. Особено аз, каквато съм сега.
— А каква е участта на Каран?
Мейгрейт не забравяше, че единствена Каран бе опитала да се сприятели с нея. Защо не й отвърна със същото… Тъкмо Мейгрейт я забърка в тази ужасна история и не можеше да се отърве от угризенията.
— Вече би трябвало да е мъртва — студено отвърна Фейеламор.
Мейгрейт дори не изхлипа, само се вторачи безцелно в тавана. Сълзите преляха и очертаха мокри пътечки по бузите й. Не искаше господарката й да вижда тази печал. Зарови лице във възглавницата и се зави презглава.
По някое време стомахът я присви и я застави да хапне малко хляб, натопен във вино. Фейеламор още не бе помръднала от креслото.
— Къде сме? — попита Мейгрейт.
— Един младеж ни приюти в дома си, но е особняк.
— А той къде е?
— Не знам. Вчера се събудих в съседната стая. Камината беше запалена, имаше оставена храна. Чувах го да ходи из къщата, но не можех да се изправя. След този Събор силица не ми остана. Спах цял ден и цяла нощ.