Моят замък
- Автор: Смит Доди
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Унискорп“
- ISBN: 954–330–022–4
- Переводчик: Мариета Цанова
- Жанр: Классическая проза 20 века
Электронная книга - «Моят замък». Краткое содержание книги:
Въпреки че в Моят замък повествованието се води от 17-годишно момиче, литературните критици отнасят книгата към групата на сериозните литературни постижения. Доди Смит е обявена за авторката, написала най-сполучливото и оригинално встъпително изречение на роман за всички времена и за създателка на книги бестселъри още в момента на публикуването им.
Една от най-харизматичните разказвачки, които някога съм срещала.
Дж. К. Роулинг
Така свежа, сякаш е написана едва тази сутрин и така класическа, сякаш е излязла изпод перото на Джейн Остин. Щастлив съм, че имах възможност да я прочета.
Доналд Уестлейк
Приятен, невероятно четивен роман за първата любов и нейните превратности. Какво удоволствие!
Ерика Джонг
Забавна и събуждаща мечти... някакво странно чувство за непреходност блика от нейните страници. 101 поздравления! Оценка шест плюс!
Ентъртейнмънт Уийкли
Моят замък е също толкова блестящо хитроумна и интригуваща, каквато е била и когато е публикувана за първи път преди петдесет години.
Инграм
Цяло събитие, заслужаващо бурни аплодисменти е, когато блестящ роман, изпълнен с остроумие и духовитост, ирония и искрени чувства, се върне към живот след като е отсъствал от лавиците толкова много години. Така че - да отворим шампанското и да посрещнем с наздравица Моят замък.
Лос Анджелис Таймс
Квадратното фоайе беше тъмно и студено, с остро доловима миризма на мухъл. Дървените плоскости, покриващи стените, бяха боядисани в жълтеникавокафяв цвят.
— Можете ли да повярвате, че някой е сторил това с тази прекрасна стара облицовка? — възкликна възмутено баща ни.
Последвахме го. Стените на стаята вляво бяха облепени с тъмночервени тапети. Вътре имаше огромна камина с черна решетка от ковано желязо и прелестно малко прозорче, гледащо към градината. Въпреки това първото ми впечатление беше, че помещението е противно.
— Таванът е фалшив — отбеляза татко и се протегна, за да почука със свитите си пръсти по него. — О, Боже, предполагам, че това трябва да е дело на викторианците! Превърнали са това място в образец на кича.
Върнахме се в хола и оттам обратно в голямата стая, която сега ползваме като всекидневна — тя се простира по цялото протежение на къщата. Двете с Роуз тичешком прекосихме обширното помещение и се покатерихме върху пейката, вградена в стената. Татко отвори двете тежки крила на прозореца, така че да можем да се надвесим навън и да видим отраженията си във водата на защитния ров. Баща ни обърна внимание на дебелината на стените и ни обясни как къщата е била построена върху развалините на замъка.
— Някога тук трябва да е било наистина красиво — рече той, без да откъсва поглед от ширналата се пред нас ливада. — И отново може да бъде така. Само си помислете как би изглеждало това място през лятото, когато полето от другата страна на рова се изпълни със златна пшеница.
После се обърна и нададе ужасен вик при вида на тапетите. По думите му те наподобяваха гигантски размазани жаби. Така беше наистина, а в теракотените плочки с тютюнев цвят, оформящи бордюр около камината, имаше нещо чудовищно отблъскващо. Ала за сметка на това прозорците, чиито стъкла бяха съставени от ромбовидно изрязани елементи, предоставяха възможност да се насладим на прелестната гледка, която представляваха градината и зашеметяващият залез, а що се отнася до защитния ров — вече бях напълно в негов плен.
Докато двете с Роуз се забавлявахме да махаме на отраженията си в зеленикавата вода под нас, баща ни пое по късия коридор, отвеждащ до кухнята. Изведнъж го чухме възмутено да вика:
— Тази свиня! Ох, тази свиня!
В първия момент си помислих, че трябва да е открил истински прасета в кухнята, но се оказа, че думите му са просто продължение на гневната тирада, изразяваща мнението му за предишния собственик на къщата, успял да нанесе такива поражения върху нея. Видът на кухнята наистина беше ужасен. Помещението бе разделено на няколко по-малки — в едното от отделенията, изглежда, бяха държали кокошките! Окаченият таван беше грозно увиснал, стълбището и шкафовете бяха боядисани в същото противно жълтеникавокафяво като в антрето. Онова, което ме разстрои най-много, бе купчината от парцали и слама, в която най-вероятно бяха преспивали скитници. Постарах се да стоя възможно по-далеч и бях изключително доволна, когато татко ни поведе по стълбите към горния етаж.
Спалните не се различаваха особено от стаите, които вече бяхме разгледали — същите отвратителни окачени тавани, абсурдни камини и отблъскващи тапети. Когато обаче видях входа към кръглата кула в стаята, която в момента е моя и на Роуз, изпитах истинско въодушевление. Татко се опита да отвори вратата, но тя беше закована към рамката и той тръгна обратно към площадката при стълбището.
— Ъгловата кула, която видяхме отвън, трябва да е някъде тук — отбеляза той.