Метро 2035
- Автор: Глуховский Дмитрий Алексеевич
- Серия: Метро #3
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 9789542820550
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Метро 2035». Краткое содержание книги:
Време е да научим истината!
Третата световна война прогони човечеството от лицето на Земята. Мегаполисите са или разрушени, или пустеят под радиационните дъждове. Сателитите самотно се носят по орбитите си. Радиото мълчи на всички честоти. Единствено сирените за тревога нарядко огласят преддверията на метростанциите.
Там, в тунелите под Москва, последните жители на планетата оцеляват ден за ден. Създали са свои нови общества. Воюват или търгуват помежду си. И не се отказват от надеждата да си върнат господството над повърхността. Но първо трябва да се справят с вечния човешки ламтеж за власт. Комунистите от Червената линия и нацистите от Четвъртия Райх са готови да разпалят война по всички спирки, в целия затворен метро-свят, за да наложат идеологията си.
Сталкерът Артьом още е преследван от кошмари. Редовно той излиза на повърхността, излагайки се на радиацията, за да претърсва радиочестотите. Но те все така мълчат. Единствената надежда за него са думите на странен старец на име Омир, който твърди, че на една далечна спирка някой е чул по радиото чужди гласове. В отчаянието си Артьом се отправя да търси този човек. И се оказва забъркан във война, от която зависи съдбата на последните останки на човечеството.
„Метро 2035” продължава и завършва историята на Артьом от първата книга на култовата трилогия, но може да се чете и като самостоятелен роман.
— За да не излиза топлината. Отвън е сняг, виелица, а вътре — топлина! Дърветата цъфтят. Точно като в твоята книжка. И има овощни градини, ябълки... И домати, между другото. Хората по улиците си ходят по потници. Навсякъде има цветя. Купища храна. Всякакви там сладкиши. Играчки — не като при теб само гилзи от куршуми. Най-различни играчки.
Кирюха примижа, добросъвестно стараейки си да си представи всичко това. Изкашлюка се два-три пъти със затворена уста, тихичко. Сдържа се. Издиша продължително. Навярно не можеше да си го представи. И самият Артьом не можеше.
— А през лятото този купол го отварят и си живеят на свеж въздух. Не под земята, а на повърхността, в къщи с прозорци. През прозорците се виждат други къщи или гората например. Така си живеят. На чисто, на сухо, на свежо. Право под слънцето. И в такъв въздух не може да се спаси нито един бацил, всичките измират. А хората си ходят по улиците направо без противогази.
— Всички бацили? И този на туберкулозата ли? — Кирил веднага се окопити.
— Всички. Този на туберкулозата най-напред.
— И какво, там просто трябва да отидеш и да подишаш без противогаз, за да се излекуваш?
— Мисля, че да — каза Артьом. — Да. Тук, в тунелите, в задуха и влагата вирее този бацил. А на свеж въздух веднага умира.
— Ау! Трябва да кажа на мама! Как ще се зарадва! А ти ще отидеш ли там?
— Но тези Полярни зори са много далеч. Не може да се стигне току-така. Трябва да се натрупат сили.
— Аз ще натрупам! А колко трябват? — Кирил подскочи върху коленете на Артьом.
— Много трябват. Знаеш ли колко трябва да се пътува дотам? На всъдеходи сигурно... Половин година! По повърхността. През горите, през блатата. По разрушени пътища.
— Е, и какво? Аз ще достигна!
— Не, теб няма да те взема със себе си. Навярно. Ще тръгна само с други бойци на Ордена.
— Защо така, а?
— Майка ти казва, че не ядеш нищо. Такъв слабак не ни трябва в екипажа на всъдехода. Само ще си ни в тежест. А пътят не е лек. Препятствия всякакви. Чудовища на всяка крачка. Ще се наложи да преживеем куп приключения. А ти как ще ги преживееш, след като не ядеш нищо? Още в първото приключение ще закъсаш! Не, на нашия Орден са му нужни бойци, а не дистрофици.
— Тези гъби повече не мога да ги гледам, Тьом! Бля...
— А зеленчуци? Ето, мама ти е намерила зеленчуци. Видя ли домата? Този домат е пътувал към теб от Севастополска през цялото метро.
— Пфу.
— Точно такъв домат, между другото, като онези домати, които в онези Полярни зори растат по улиците, в градините. Ето, опитай. В него има цял тон витамини.
— Добре, домата ще го изям. Щом там растат такива същите.
— Хайде, изгълтай го направо сега. Пред мен.
— А ти тогава ми разкажи още за тези зори и за купола като чаша.
Майката на Кирюха, Наталия, стоеше навън и слушаше през брезента всичко, всяка дума. През лицето ѝ пробягваха сенки, пръстите ѝ бяха сплетени.
— Накарах го да изяде домата — усмихна ѝ се Артьом.
— Защо му разказа за тези твои глупости? Сега ще ме изтормози с тях. — Наталия не отговори на усмивката му.
— Защо пък да са глупости? Може и да ги има тези Полярни зори. Нека да си мечтае.
— Вчера дойде лекар. От Ханза.
Артьом забрави следващото, което искаше да каже. Побоя се да гадае какво ще му съобщи сега Наталия, и просто спря да мисли. Стараеше се да не мисли нищо, за да не донесе лош късмет.
— Остават му три месеца. Това е. Полярните ти зори. Устата на Наталия се отпусна и Артьом разбра какво е било през цялото време в очите ѝ, докато са говорели.
— И какво, съвсем нищо?...
Тънка коричка. Изсъхнали сълзи.
— Мааамо! Артьом ще ме вземе на север с всъдехода си. Ще ме пуснеш ли?
*
* *
Той си мислеше, че Аня вече спи; или се прави, че спи — както обикновено, само и само да го избегне. Но тя седеше върху постелите, скръстила под себе си по турски голите си крака и държеше половинлитрова пластмасова бутилка с мътна течност с двете си ръце, сякаш се боеше, че ще ѝ я отнемат.! Миришеше на спирт.
— На — подаде му я тя. — Пийни.
Артьом я послуша, долнокачествената водка изгори гърлото му, той задържа дъха си, примигна. Леко го замая, леко го сгря. А сега какво?
— Седни — Аня потупа по одеялото до себе си. — Седни, моля те.
Той се отпусна на мястото, което тя му беше посочила.
Погледна я косо.
Обикновено потниче с презрамки.
Пухът върху ръцете ѝ се беше изправил — от студ?
Беше същата като преди две години. Черни коси, късо подстригани, в момчешка прическа. Тънки, бледи устни. Носът малко възголям за такова тънко лице, с лека гърбица, но без нея би било блудкаво и скучно. Ръцете ѝ целите сплетени във възли като при анатомичен модел, без никаква девическа мекост в тях; и раменете — мускулести като на войник. Дълга шия, артерията пулсира забързано и този неин прешлен... Ключиците ѝ — издадени; по-рано заради тези ключици му се искаше и да я обича, и да я люби, и да я изтезава до пресъхване... Острите зърна през бялата тъкан. Защо крушката отначало гори, а после прегаря?