![Царицата на Палмира [Златните вериги] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/0/0/4/4/caricata-na-palmira-zlatnite-verigi-download.jpg)
Царицата на Палмира [Златните вериги]
- Автор: Даниел Антоан Б.
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Царицата на Палмира [Златните вериги]». Краткое содержание книги:
Той дозавърза връзките. Зиновия провери дали кожата не й пречи.
— Персите заели ли са позиции вече?
— Още от ранни зори. Повече от десет хиляди.
— И бронираните коне ли?
— Те минаха през реката на разсъмване. Пет-шестстотин. Точно както мислехме.
— Разположението им?
Нурбел се изсмя рязко.
— Както те учих. Шапур е предвидим, той обича винаги да повтаря една и съща битка. Пешаците отпред, а отзад редиците стрелци. Добре направихме, че се качихме толкова далече на север. Бойното поле е подходящо. Ще имаме цялото място, нужно за боевете, а пукнатините на платото на запад отлично ще прикриват камилите ни. Не мисля, че шпионите на Шапур са ги открили. Персите ще бъдат много изненадани, обещавам ти го!
Зиновия се съгласи.
— Ние сме достатъчно на брой – подхвана отново Нурбел. – Обаче числеността не е всичко. Воините на Шапур са привикнали към такива битки. Нашите – не. Като не броим бронираните коне…
— По пладне ще бъдеш много щастлив, че нямаш такива. Това пък ти обещавам аз!
Нурбел се съгласи, наблюдавайки я как препасва презраменника си.
— Не се заблуждавай, Зиновия. Шапур изобщо не променя бойните си позиции, защото така винаги е побеждавал. Неговите стрелци убиват кон на петдесет крачки. А онези, които все пак успеят да приближат бронираните му чудовища, са предварително обречени.
— А пък аз те карам да ги атакуваш с камили! – подигра се Зиновия с безизразно и сурово лице. – И ти ли ще станеш като другите? Ще се разколебаеш ли?
— Не. Аз съм като Всепрославения. Любопитен да видя дали думите на Зиновия ще станат действителност.
— Ако аз се заблуждавам, умирам. Ако аз умра, и ти умираш. Няма да имаме време да съжаляваме, нито да се упрекваме.
Нурбел се усмихна нехайно.
— И палмирските воини ли се страхуват? – поинтересува се още Зиновия.
— Разбира се. Но те са горди. Не го показват. Не още.
— Страхуват ли се, че ще ги води жена, или се боят само от персите?
— Те биха предпочели ти да си мъж – оживи се Нурбел, преди да добави с разтеглени от презрение устни. – Кликата на Офала и Хайран наговори достатъчно лъжи и низости през последните месеци, за да ги разтревожи.
— Боиш ли се, че те няма да се подчиняват на заповедите?
Нурбел се поколеба. Неговата ръка затършува в грижливо сплетената му брада.
— Когато започнат битките, би било по-добре, ако атаката на персите бъде отблъсната по най-лесния начин.
— Това, че Всепрославения и неговият благороден Нурбел ми се доверяват, не им ли стига? – скръцна със зъби Зиновия.
— Те са воини. Тяхната мъдрост се базира на опита. Това, че крале и генерали си губят разсъдъка заради някоя млада съпруга, не е нищо ново.
Зиновия взе шлема си. Той беше също толкова червен, колкото бронята й, с две големи паунови пера, проблясващи в оранжево и синьо, забодени в него.
— Ще се наложи да се подчинят! Голяма работа, ако персите ни сметнат за страхливци – трябва да ги накараме да чакат достатъчно, за да ги напече слънцето. Ще ги победим само при това условие.
Тя стегна под брадата си връзките на пластините от злато и сребро, които щяха да пазят бузите й, и добави:
— Тази вечер всички ще знаят дали Зиновия е излъгала.
* * *
Така я видяха палмирските воини за пръв път – с яркочервени и сякаш голи гърди, с дълга коса, висяща под шлема, на който се вееха пауновите пера.
Тя дълго галопира с Иедкивин. Задминавайки стрелци и конници, достигна каменисто хълмче, на което стоеше великият Оденат, заобиколен от военачалниците си.
Там тя скочи от коня си и се поклони дълбоко за поздрав на Всепрославения. След това извика силно воинската клетва – думи, които никога дотогава не бяха излизали от устата на жена:
— Животът ми ти принадлежи, о велики Оденат. Ще ида там, където твоят меч ме отведе.
С присвити очи и толкова широки предпазители за бузите, че покриваха цялата долна част на лицето му, Всепрославения одобри, без да прояви и най-малкото вълнение.
С един скок Зиновия беше отново върху Иедкивин. Този път изхвърча между редовете на воините, за да може всеки да й се полюбува. Размаха лък, чието дърво беше дебело колкото китката й, стегната в кожена ръкавица. Стрелците си изкривиха вратовете, за да видят как се върти, показвайки им неприлично яркия си бюст в червена броня, по която плуваше златният образ на Алат. Черният й от молива за очи поглед, който вече блестеше толкова, все едно битката беше започнала, сякаш ги притискаше.
Странно покривало обвиваше гърба на Иедкивин. Върху него Зиновия следваше енергичния галоп на коня, успокояваше го само с едно притискане с коленете, караше го да се завърти само с едно движение, преди да го пусне отново да препуска, без да го насилва. Конят като че предчувстваше желанията й. Всеки щеше да признае, че по това се познаваха най-големите ездачи.